Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Фидлър беше онемял от възхита, но унесът му изведнъж бе прекъснат от нещо огромно и люспесто, което го шибна в лицето, събори го от седлото и арбалетът изхвърча от ръцете му. Той се удари в камъните и тялото му се взриви от болка. Изпращяха ребра, счупените им краища се забиха в плътта и той се превъртя по корем. Всякакви мисли да се опита да се изправи набързо бяха убити от жестоката битка, която се разигра точно над него. Скрил главата си с ръце, Фидлър се сви на кълбо, за да стане колкото се може по-малък. Заудряха го копита, ноктести лапи задращиха по ризницата му и закъсаха бедрата му. Нещо стъпи на левия му глезен и го премаза, после го извъртя.
Той чу как конят му изцвили, не от болка, а от ужас и гняв. Звукът от копитата, биещи в нещо твърдо, за миг му донесе удовлетворение, преди приливът на болката отново да залее ума му.
Нечие грамадно тяло се срина на земята до него, превъртя се и люспестият хълбок се притисна в него. Яките мускули отдолу потръпнаха и събудиха съчувствен трепет в собствените му пребити телеса.
Звуците на битката бяха секнали. Останал бе само воят на вятъра и съсъкът на пясъка. Той се опита да седне, но се оказа, че едва може да вдигне главата си. Истинска касапница. Точно пред него, на ръка разстояние, стояха четирите треперещи крака на коня му. Зад тях лежеше гралът с раздрания дроб и храчеше кръв. Над него стоеше умислената Апсалар, отпуснала ножа за рязане на гърла. На десетина крачки зад нея се виждаше тромавото черно туловище на мечката соултейкън — дереше от месото на падналия кон. Появи се Крокъс — беше намерил най-после късия си меч, но не бе успял да го извади от ножницата. Вълна на съчувствие обля Фидлър, щом видя физиономията на момъка.
Сапьорът изпружи ръка назад и простена от болка. Пръстите му напипаха люспестата кожа — тя вече не потръпваше.
Изведнъж мечокът изрева от ужас. Фидлър се обърна и видя как звярът побягна. „О, Гуглата да ме вземе дано, щом и той бяга…“
Краката на коня се разтрепериха още повече и почти се замъглиха в очите на Фидлър, но животното не побягна, само пристъпи и застана между сапьора и онова, което се приближаваше. Това вече разби сърцето му.
— По дяволите, животно тъпо! — изхриптя той. — Разкарай си задника оттам!
Апсалар отстъпваше към него. Крокъс стоеше като вкаменен, мечът увисна в ръката му.
Фидлър най-после успя да види приближаващия се. „Приближаващите се.“ Като гъмжащ, издут на гроздове черен килим, д’айвърсите пъплеха по плочите. „Плъхове, стотици плъхове. Стотици ли? Хиляди. О, Гуглата да ме лъхне дано, тоя го знам.“
— Апсалар!
Тя го погледна безизразно.
— В дисагите ми — рече сапьорът. — Проклетията…
— Няма да стигне — хладно отвърна тя. — Все едно, много е късно.
— Не за тях. За нас.
Тя примигна бавно и пристъпи към коня.
А над воя на вятъра изкънтя непознат глас:
— Грилън!
„Да, точно това беше името на д’айвърса. Грилън, известен като Прилива на безумието. Изригнал в огъня на Ю’гатан. О, ето го че иде, не е честно!“
— Грилън — изрева отново гласът. — Марш оттука, д’айвърс!
Пред очите му изникнаха увити в козина крака. Фидлър погледна нагоре и видя необичайно висок мъж, мършав и облечен в избеляла телаба на Танно. Кожата му беше някъде между сива и зелена, а в дългопръстите си ръце стискаше извит лък и изписана с руни стрела. В дългата му сива коса имаше кичури, боядисани в черно, от което тя изглеждаше някак петниста. Сапьорът забеляза и щърбавите върхове на бивни, щръкнали под тънката му долна устна. „Джаг. Не знаех, че идват чак толкова далече на изток. Но какво значение има това, в името на Гуглата! Не знам.“
Джагът отново пристъпи към надигащата се грамада от плъхове, които вече бяха покрили останките от убитите от мечката кон и ездач, и сложи ръка на врата на гралския кон. Той мигом спря да трепери. Апсалар отстъпи една крачка и изгледа настръхнала непознатия.
Грилън се разколеба — Фидлър не можеше да повярва на очите си. Отново се обърна към джага. До високия стрелец се появи още една фигура. Ниска и широка като обсадна машина, с тъмна топло кафява кожа, с черна коса, прибрана на плитка и отрупана с фетиши. Кучешките зъби на непознатия бяха по-големи от тези на спътника му и изглеждаха много по-остри. „Трелл. Един джаг и един трелл. Цяла камбанария кънти в главата ми от това, стига да можех да я затисна тая болка и да помисля малко.“