Венец от трева (Част I: Предсказанието)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част I: Предсказанието)». Краткое содержание книги:
Сестра му седна на кушетката встрани от писалището.
— Нищо подобно, виновна съм си само аз.
— Истина ли е? Имаш ли си любовник?
— Имах си, Марк Ливий. Пръв и единствен. Откакто съм се върнала от Тускулум, нито съм го виждала, нито съм получавала вест от него.
— Но не той е бил причината Цепион да те бие.
— Не.
— Защо тогава?
— Откакто се запознах с Марк Порций, не можех повече да се правя на любяща съпруга — обясни Ливия Друза. — Безразличието, с което се отнасях към Цепион, го подлудяваше, затова започна да ме бие. А по-късно откри, че това просто му доставя удоволствие.
За миг на Друз му призля и той се уплаши, да не би да повърне от погнуса. Но сетне вдигна безпомощно ръце.
— Богове, в какъв свят живеем ние! — възкликна той. — Много зло ти причиних, Ливия Друза.
Сестра му се премести от кушетката на стола за клиентите.
— Ти винаги си действал според разбиранията си, Марк Ливий — успокои го тя. — Трябва да ми вярваш, Марк Ливий, вече от години не ти се сърдя за нищо. Толкова добрини си сторил за мен, че не можех да не те обикна — теб и Сервилия Цепионида.
— Жена ми! — сети се най-после Друз. — Като си представя как всичко това може да й се отрази.
— Трябва да се постараем да научи възможно най-малко — съгласи се Ливия. — Тъкмо е забременяла, не можем да си позволим да я тревожим излишно.
Друз вече беше скочил на крака.
— Ти стой тук — заръча той на сестра си и хукна към вратата. — Искам да се уверя дали брат й вече не е отишъл да й разкаже всичко. Пийни си вино, аз ще се върна веднага.
Но Цепион дори не бе помислил за сестра си. Щом напусна кабинета на Друз, първата му работа бе да се прибере в покоите си, без да обръща внимание на дъщеря си, която плачеше и напразно се опитваше да се улови за дрехата му. Най-накрая се видя принуден да я удари и да я заключи в спалнята си. Там я намери Друз малко по-късно, обляна в сълзи.
Робите бяха извикани обратно на етажа, Друз вдигна племенницата си от земята и я изведе на двора, където чакаше на почтително разстояние една от бавачките.
— Хайде, Сервилия, стига си плакала. Дай на Стратоника да ти избърше лицето и бягай да закусваш.
— Искам татко!
— Татко ти, дете, вече не е в къщата ми, но не се отчайвай. Сигурен съм, че щом си уреди нещата, първата му работа ще е да те вземе при себе си.
Друз така и не можеше да твърди дали е благодарен на малката злобарка, че е издала майка си, или я ненавижда заради това.
Сервилия се посъвзе.
— О, той ще ме вземе, сигурна съм — изрече тя и последва вуйчо си вън под колонадата.
— А сега върви при Стратоника — нареди й строго Друз. — И гледай да си затваряш устата, Сервилия. За доброто на леля си, а още повече на баща си… Да, тъкмо на баща си! Не трябва никому да казваш за разговора, който водихме тази сутрин.
— Че какво лошо мога да сторя на баща си, ако говоря? Нека всички научат на какво е станал жертва той.
— Никой не се радва, когато другите научат за позора му, Сервилия. Имаш думата ми, че баща ти няма да ти бъде благодарен, ако тръгнеш да разправяш какво му се е случило.
Сервилия вдигна рамене и се запъти към бавачката си. Друз отиде да види жена си в детската стая и да й съобщи какво се е случило, но само в най-общи линии, да не би да я разтревожи излишно. За негова изненада тя прие всичко напълно спокойно.
— Радвам се, че поне научихме за какво става дума — рече тя. — Горката Ливия Друза! Страхувам се, Марк Ливий, че никога не съм харесвала особено брат си. Колкото повече остарява, толкова по-нетърпим става. Дори си спомням, че когато бяхме малки, той имаше навика постоянно да тормози децата на робите в къщата.
Друз се върна обратно при сестра си, седнала в същото положение, както я беше оставил, видимо поуспокоена.
— Каква сутрин! — изрече той, докато се разполагаше на стола си. — И като си помисля, че само допреди час нямах никаква представа какво ще ми каже Кратип… Да бях предполагал какво ще ми съобщи, сигурно не бих посмял да го питам нищо.
— А ти всъщност какво си го попитал? — заинтригува се Ливия Друза.
— Защо всички от прислугата са толкова тъжни.
— Нима са били тъжни? — смая се Ливия.
— О, да, и то само заради теб, скъпа. Всички са знаели, че Цепион те бие. Не трябва да забравяш, че много от робите те знаят от съвсем малка. Всички тук са силно привързани към теб, Ливия Друза.
— Това е прекрасно! Никога не съм го знаела.
— Да си призная, нито аз. Колко сляп съм бил през цялото това време! Много съжалявам за цялата тази бъркотия, която се получи в крайна сметка.
— Няма защо — въздъхна Ливия. — Той взе ли Сервилия със себе си?