Венец от трева (Част I: Предсказанието)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Венец от трева (Част I: Предсказанието)». Краткое содержание книги:
Ливия Друза не казваше нищо пред никого, не се оплакваше дори пред робинята, която я къпеше… и се грижеше за раните й. Но и отстрани се виждаше, че е настъпила голяма промяна, която все повече и повече тревожеше Друз и жена му. И двамата си го обясняваха по най-елементарния начин: Ливия не обича Рим и завръщането у дома й се е отразило зле. Естествено Друз, който добре си спомняше съпротивата на сестра си срещу насилственото й омъжване за Цепион, отдаваше значимото и на присъствието на зет си, но дали беше достатъчно това да обясни бавната походка на Ливия, отнесения й поглед, пълното й мълчание?
Самата Ливия Друза се чувстваше отвътре също тъй, както и отвън — в агонията на постоянен тормоз, който щеше да я убие едновременно и физически, и духовно. От време на време изтощеното й съзнание се питаше дали пък не става дума за заслужено наказание за изневярата й. Или пък болката от побоя се заглушаваше от още по-тежката мъка по раздялата с любимия Катон. А може би тайно благодареше на боговете, че в резултат на усилията на мъжа й на нея й се е разминало раждането на детето, което от три месеца носеше в утробата си и което дори Цепион не би могъл да приеме за свое.
Сварена напълно неподготвена от неочакваното завръщане на мъжа си, Ливия Друза дори не бе помислила за това нежелано усложнение; когато най-после се сети за него, то вече бе престанало да съществува. Да, това ще да е била истината. Макар и по своеобразен начин, боговете пак проявяваха своята благосклонност към нея. Някой ден мъжът й щеше напълно да изгуби мярка и да я убие. А смъртта бе за предпочитане пред живота с човек като Квинт Сервилий Цепион.
Това, което направи по-сериозно впечатление на Друз, бе, че промяна се забелязваше не само у сестра му, но и в цялата домашна атмосфера. Подобно откритие беше по-скоро странно, тъй като човек в неговото положение би трябвало да обръща внимание най-много на неочаквания дар, който съдбата му бе отредила: най-после жена му бе забременяла. Ала и самата Сервилия Цепионида, вместо да се изпълва с радостни чувства за предстоящото събитие и вместо да се занимава със собствените си грижи, все повече се тревожеше за ледените повеи, които се разнасяха из коридорите на дома й. На какво се дължеше тягостното настроение, обхванало прислугата? Можеше ли една нещастна съпруга да накара всички около себе си да изпаднат в подобно униние? Така например, ако допреди време слугите на Друз дразнеха господаря си с постоянните разговори, които водеха на висок глас из коридорите, сега не смееха дума да обелят и го гледаха все със сериозни изражения. Като дете го бяха събуждали със смеха си, а сега го приспиваха с меланхоличните си погледи, с едносричните си отговори, с прилежността си, която надминаваше всякакви очаквания. Дори Кратип, който често беше бъркан със статуите в градината, се държеше по-служебно от обикновено.
В края на годината Друз стана по-рано от обикновено и издебна иконома си, преди да е наредил да бъдат пуснати клиентите на господаря му от улицата.
— Само за минутка — посочи Друз на Кратип вратата на таблиния. — Искам да поговорим.
Грижливо затвори вратата след себе си в знак, че не бива никой да го безпокои, но така или иначе не знаеше откъде да започне. Кръстосваше из стаята си, а Кратип стоеше като закован на едно място и гледаше в краката си. Най-накрая господарят му спря да се движи и го изгледа изпитателно.
— Кратип, моля те да ми обясниш какво става в тази къща. — Друз протегна ръка напред във въпросителен жест. — Обидил ли съм ви с нещо? Защо цялата прислуга дава вид, че смята да се самоубива? Нима в отношенията си към вас съм пропуснал нещо толкова важно, че да ми се сърдите толкова дълго? Ако съм ви засегнал с нещо, най-добре кажи какво е то. Не бих искал, пък макар и един-единствен от моите роби да се чувства нещастен по моя вина или по вина на когото и да било от семейството ми. А най-малко от всичко искам да те гледам теб нещастен. Ако не беше ти, този покрив може би нямаше още да стои над главата ми.
За негов ужас обаче Кратип избухна в сълзи; Друз застина, напълно неспособен да реагира на подобна неочаквана постъпка, най-сетне инстинктът му подсказа да седне на кушетката, да придърпа иконома до себе си, да го прегърне и да му подаде носната си кърпа. Колкото по-мил обаче ставаше Друз, толкова по-силно ридаеше Кратип. Накрая, за да не вземе да се разплаче и той самият, Друз стана, отиде да налее вино, накара Кратип да отпие от чашата и отново го прегърна, нареждайки му утешителни слова. След някоя и друга минута икономът започна да се овладява и сълзите спряха.