Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Смятам, че досега съм могла. — Но за по-сигурно издърпа ръката си. — Мислих доста по въпроса — започна тя. — Пропуснахме шанса си да запазим „Маргерит“. „Изабела“ е пострадала сериозно, но все още има възможност да спасим част от нея.
— Мислех, че точно това правим.
— Нямам предвид товара й, а самата нея. Има методи за запазване на корабната дървесина, така че да се избегне свиването й при излагане на въздух. Възможно е дори да бъде частично реконструирана. Трябва ми полиетилен гликол.
— В момента не ми се намира, за съжаление.
— Не ми се прави на много умен, Матю. Дъските, потопени в този разтвор, се просмукват с него. Дори дървесина, нападната от морски вредители, може да бъде запазена. Искам да се обадя на Хейдън, да го помоля да осигури необходимото и да дойде да ми помогне да извадим кораба.
— Забрави за тая работа.
— Какво значи да я забравя? „Изабела“ е важна находка, Матю.
— Тя е наша находка. — Той се облегна назад. — За нищо на света няма да я поделя с някакъв си професор, пък бил той и твой колега.
— Той не е някакъв си професор. Хейдън Дийл е изключителен морски археолог. Човек, който се е посветил на изследванията и консервацията на потънали кораби.
— Хич не ме интересува на какво се е посветил. Няма да участва в тази сделка, и толкоз.
— В крайна сметка до това опират нещата, нали? До сделката. — Отвратена, тя се дръпна настрани, после се изправи. — Не те моля Хейдън да вземе дял от твоята вездесъща плячка. Той дори не би очаквал такова нещо. Има и такива, които не измерват всичко в долари.
— Лесно ти е да го кажеш, при положение че никога не ти се е налагало да изкараш дори един. Винаги си имала мама и татко, на които да разчиташ, и хубав уютен дом с вечеря на печката.
Страните й побеляха от гняв.
— Аз сама си пробих пътя, Ласитър. Сама. Ако някога си бе направил труда да помислиш по-далеч от следващия потънал кораб, може би сега щеше да имаш нещо повече от дребните монети, които се гонят из джоба ти. Единственото, за което можеш да мислиш понастоящем, е как да прибереш сухото и да си живееш царски. В тази експедиция има безброй артефакти, които ще се разпродават на търг.
— Хубаво. Когато разпродадем въпросните артефакти, можеш да правиш каквото си поискаш и с когото си поискаш, по дяволите. — По-скоро щеше да убие всеки, който се опита да я докосне. — Но дотогава не смей да се свързваш с никого!
— За теб това е всичко, нали? — Тя удари с длани по масата и се наведе напред, докато гневните й очи не се изравниха с неговите. — Само парите имат значение.
— Не знаеш какво има значение за мен. Никога не си знаела.
— Мислех, че си се променил, поне малко. Мислех, че „Изабела“ означава нещо повече за теб освен парите, които може да ти донесе. — Тейт се изправи и поклати глава. — Не ми се вярва, че за втори път можах така да се заблудя относно теб.
— Явно можеш. — Той се отблъсна от масата. — Винаги си ме обвинявала, че съм егоист, Тейт, но какво да кажем за теб? До такава степен си се затворила в това какво искаш и как точно го искаш, че въобще не ти пука за собствените ти чувства, които въобще не могат да се доберат до дневния ред.
Неспособен да устои на импулса, той я сграбчи за лактите и я дръпна към себе си.
— Какво чувстваш? Какво чувстваш, по дяволите? — повтори той и притисна устни към нейните.
„Твърде много — помисли си тя, докато сърцето й препускаше. — До болка много.“
— Това не е въпрос — успя да изрече.
— Но е един от въпросите. Забрави за „Изабела“, за амулета, за твоя проклет Хейдън. — Очите му бяха потъмнели от ярост. — Отговори ми на този един-единствен въпрос. Какво чувстваш?
— Болка! — извика тя през неудържимите, безполезни сълзи. — Объркване. Нужда. Да, и аз имам чувства, да те вземат дяволите, Матю, и ти ги събуждаш всеки път, когато ме докоснеш. Това ли искаше да чуеш?
— Ще свърши работа. Събери си една чанта.
Той я пусна толкова рязко, че тя залитна напред.
— Какво?
— Събери си една чанта. Идваш с мен.
— Аз… какво? Къде?
— По дяволите чантата! — Бе казала онова, което той искаше да чуе, и нямаше никакво намерение да я остави да размисли. Този път не. Сграбчи отново ръката й и я повлече към палубата. Преди Тейт да предположи какво си е наумил, той вече я бе грабнал на ръце и я прехвърляше през парапета, където бе привързана гумената лодка.
— Да не си си изгубил ума?
— Трябваше да го изгубя още преди две седмици. Водя я в Нейвис — извика той към „Русалка“. — Ще се върнем утре сутринта.
— Сутринта? — Засенчила очите си с ръка, Марла се втренчи в дъщеря си. — Тейт?
— Той е полудял — извика Тейт, но бе принудена да седне, когато Матю пъргаво скочи в лодката. — Няма да дойда с теб — започна тя, но гласът й бе заглушен от шума на двигателя. — Моментално спри лодката или скачам във водата.