Проклятието на Анжелик
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Проклятието на Анжелик». Краткое содержание книги:
— Защо не си щастлива, Тейт?
— Хм. — Пак се бе унесла, осъзна Тейт. В мечтания. — О, мислех си за „Маргерит“. Тя можеше да се спаси. Искам да кажа, че самият кораб можеше да се запази с цената на достатъчно време и усилия. Беше почти невредима. Надявах се, че ако намерим „Изабела“, тя ще бъде в подобно състояние, но не е така.
— И все пак имаме доста от нея.
— Знам. Алчна съм. — Тейт се отърси от мрачното настроение и бутна скицата настрани. — Бях си въобразила, че ще можем да я извадим, така както моят екип извади финикийския кораб преди няколко години. Сега ще трябва да се задоволя с парчетиите, които бурята и времето са оставили след себе си. — Тя завъртя молива между пръстите си и се опита да не мисли за амулета.
Вече никой не говореше за него. От суеверие, предполагаше тя. „Проклятието на Анжелик“ бе в главите на всички, както и Вандайк. Тейт се страхуваше, че рано или късно ще им се наложи да се изправят лице в лице и с двете.
— Ще те оставя да си гледаш работата, мила. Отивам на „Русалка“ да помогна на Бък — усмихна се Марла.
— По-късно ще преплувам дотам да видя какво сте открили.
Тейт се обърна към клавиатурата и вкара броеницата в компютърния каталог. Следващите двайсет минути прекара в изучаването на едно златно колие. Висулката във форма на птица бе преживяла столетията, хищните вълни, триенето на пясъка. По нейна оценка реликвата струваше не по-малко от петдесет хиляди долара. Записа я в дневника си и започна да я скицира.
Матю я наблюдава няколко секунди, загледан в компетентните и грациозни движения на молива върху хартията. Косите лъчи на слънцето му позволяваха да различи призрачния й профил в монитора пред нея.
Искаше му се да притисне устни към онова нежно местенце в основата на тила й. Искаше да обвие ръце около нея и тя да се облегне на него, спокойна, отпусната и само мъничко нетърпелива да усети неговото докосване.
Но последните няколко седмици се стремеше да бъде предпазлив. С надеждата да я притегли към себе си, без да я дърпа. Търпението му струваше дузина неспокойни нощи. Изглежда, че единствено под водата се движеха в синхрон.
Всяка частица от него крещеше за повече.
— Отдолу изпратиха две винени стомни. Едната е цяла.
— О! — Тя се огледа стреснато. — Не те чух да влизаш. Мислех, че си на „Русалка“.
— Бях. — Но единствената мисъл, която бе запълвала съзнанието му, бе, че тя е тук и то сама. — Изглежда, успяваш да вървиш в крак с добива.
— Хващат ме лудите, ако изостана. — Тя преметна плитката на гърба си, като едва ли съзнаваше, че се е отдръпнала с няколко сантиметра, когато той бе седнал до нея. Той обаче забеляза и това го подразни. — Обикновено открадвам по няколко часа вечер, след като всички се приберат.
Беше виждал светлината всяка вечер в прозорците на палубната каюта, докато обикаляше неспокойно по собствената си палуба.
— Затова ли не идваш никога на „Русалка“?
— По-лесно ми е да работя на едно място. — Много по-лесно бе да не рискува като седи с него на лунна светлина, и то на собствения му терен. — По мои изчисления сме доста напред в сравнение със същия период от разработката на „Маргерит“. А още не сме стигнали до основния товар.
Той се наведе напред да вземе златната птица, но по-интересен му се стори начинът, по който се стегна рамото й, когато се опря до неговото.
— Колко?
Тя смръщи чело. Не бе изненадващо, че при вида на едно толкова красиво бижу той можеше да мисли единствено в долари и центове.
— Най-малко петдесет хиляди.
— Аха. — Като не я изпускаше от поглед, той претегли колието в ръката си. — Би трябвало да спаси временно положението.
— Това едва ли е решение. — Тя взе собственически колието от ръката му и внимателно го постави на меката материя, с която бе застлала работната си маса.
— А какво е решението, Червенушке?
— Няма да си губя времето да споря с теб по този въпрос, но има нещо друго, за което трябва да поговорим. — Тя се размърда неспокойно и се обърна, така че да е с лице към него и все пак на достатъчно разстояние.
— Можем да го обсъдим по време на вечеря. — Той прокара пръст по рамото й. — Не сме си взимали почивка повече от две седмици. Защо да не прескочим отново до Нейвис довечера?
— Дай да не смесваме бизнеса с либидото ти, Ласитър.
— Аз мога да се оправя и с двете. — Той взе ръката й, целуна я по пръстите, после по мъничкия белег, останал й от срещата със змиорката. — Ти можеш ли?