Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
— А когато се приближат плътно, ръкопашен бой ли ще започне? — с иронична усмивка попита Алиса.
— Майстори и ръкопашен бой? — усмихна се Чез. — Това е смешно.
— Наистина ли? — обади се Ленди. — Може би искаш да се биеш? На младини бях нелош боксьор. Веднъж дори станах шампион на школата по Изкуство в Лайминг.
— Ъ-ъ-ъ… е, има и изключения — бързо се поправи рижият ми приятел. — Но съгласи се, че повечето старчоци не се грижат особено за физическата си форма.
Затова пък създаваха невероятни заклинания. Гледайки бойното поле с помощта на Истинското зрение, аз все по-силно осъзнавах, че не разбирам абсолютно нищо. Прекалено сложни бяха сплитанията, дори тези, които ги създаваха не група Майстори, а само един. Всъщност дори не можех да определя кои заклинания изглеждаха по-сложни.
— Красота — ахна Итания. — Обичам миризмата на напалм сутрин.
— Миризмата на какво? — попитах озадачено, душейки.
— Някога по време на войната ни с Царството на вампирите те използвали напалм за удари по мирни жители. Тъй като Изкуството само по себе си е по-скоро индивидуална бойна система, отколкото средство за масово унищожение, наложило им се да използват други методи. Вампирите политали към нашите градове и заливали сградите със запалимо химическо съединение — напалм. Между другото, това била последната война, в която бойните заклинания и всякакви други оръжия са били използвани срещу мирни жители. Дори вампирите бързо осъзнали, че унищожаването на обикновените хора не е изгодно за никой, да не говорим за шатерци, които искрено считат себе си за спасители на ограбените от подлите магове жители на Империята.
Погледнах към доволната Итания и вътрешно признах, че подобно кошмарно оръжие може да измислят само вампири. Те никога не се бяха отличавали с човеколюбие, а и защо ли? Все още си спомнях как жителите на Лайминг „обичаха“ Велхеор — един вампир беше уплашил жителите до такова състояние, че бяха готови да се нахвърлят с оръжие на всеки преминаващ.
Между другото, двете армии се приближиха във въздуха и до ръкопашен бой наистина не се стигна. Черният облак, съпровождащ шатерци, спря пред не много стройните, но уверени редици Майстори. А и това всъщност не бяха редици, а множество самостоятелни бойни единици с различна численост. С всяка минута движението на тези единици ставаше все по-сложно, а заклинанията им — все по-изобретателни. И беше само въпрос на време кога някое от тях…
— Вижте! — възкликна Наив.
Една от атакуващите групи не успя да се скрие зад защитния екран и беше закачена от заклинанието на шатерци. Невидимата с просто око платформа започна да пада по допирателната като ударена птица. Не успях добре да ги огледам и преброя, но на нея имаше не по-малко от десетина Майстори. Платформата рухна в гората, събори няколко дървета и изчезна от погледа.
— Така, първа група, готови за излизане! — веднага нареди Шорт.
Всъщност, първа група бяхме ние. С всяка изминала минута бой спасителните експедиции ставаха все по-опасни, затова първи в Прокълнатите земи отиваха именно новите. Останалите трябваше да преминават по нашите следи, когато съществата са още по-разтревожени от бойните заклинания.
— Какво, тръгвате ли вече? — с интерес попита Итания, виждайки нашите приготовления.
Ние игнорирахме вампирката, но тя продължи:
— Вече съм била в Прокълнатите земи и с удоволствие ще правя компанията на момчетата в разходката.
Едва сдържах ехидната си забележка, спомняйки си как вампирката тичаше през полето пред преследващите я твари.
— Това не е разходка — мрачно отвърна Ленди. — И като цяло, нима посланикът не е длъжен по време на бойни действия да бъде някъде… на по-безопасно място, отколкото са стените на форта?