Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
— Не вярвам някоя от двете ни да доживее до дълбока старост, Източна перла, но за малкото време, което ми остава, бих предпочела да разменя живота си с твоя.
Усещах, че това е краят, че я виждам за последен път, и на гърлото ми беше заседнала буца. С насълзени очи целунах ръчичките й и се сбогувах. Повече не я видях, въпреки че след години чух мълва, че била жива и живеела в усамотение някъде в Дългите планини. Не го вярвах.
Рибена чорба и паче яйце
Нанесох се в един от просторните апартаменти на първия етаж на хотел „Пекин“, недалеч от розовите стени на Забранения град. Елегантната сграда от деветнайсети век беше в стил бел епок, обзаведена с елегантни френски мебели и пълна с чужденци. Имаше бална зала с огледала, която имитираше известния салон на версайския дворец, а също и многолюден бар, който никога не затваряше и в който се чуваше реч от всички краища на света.
Пекин беше град, в който на всяка крачка се издигаха стени — сякаш като преграда срещу шума и мръсотията. Поради недостиг на дървен материал къщите се строяха от тухли и жилав плет и имаха полегати покриви и тесни прозорци. По улиците на всяка крачка се срещаха каруци, теглени от мулета и магарета, а още с пристигането си видях дори камили, натоварени с въглища и кокосови орехи. Повечето улици бяха тесни, без настилка, задръстени от минувачи и улични търговци, тикащи ръчни колички. След като бях живяла в модерен град като Шанхай, имах чувството, че съм се върнала едно столетие назад. Въпреки че в Пекин имаше вода, електричество и дори трамваи, той си оставаше столицата на древен Китай, в която времето сякаш беше спряло. Тук имаше пушални на опиум, известни като „свърталищата“, с опушени стени, които оставяха черни петна по дрехите ти, ако само се опреш до тях. Пекин миришеше на тор, на пот, а също и на разложение.
Централата на тайните служби беше на десет минути пеша от хотела. На път за там закусих палачинки, приготвени на мангал насред улицата. Докато се оглеждах наоколо, установих, че нищо не ми изглежда познато, сякаш спомените от детството ми се бяха изличили напълно.
Прекият ми началник в Пекин беше полковник Сумида — мъж около седемдесетте, с пъргав ум, който обожаваше работата си в тайните служби. Под лявото му око имаше белег като от фехтовка, който той често попипваше с пръст. Сумида беше среден на ръст, с късо подстригана бяла коса и металносиви вежди. Приличаше на сова. На определена светлина изглеждаше грубоват и суров, но всъщност имаше изтънчен вкус. За съжаление беше сноб и макар да не беше ограничен като Муто, далеч не притежаваше интелигентността на Танака. Беше мързелив, но умееше да разпределя задълженията и стриктно да следи за изпълнението им. Харесваше жените, но мисля, че предпочиташе мъжете.
Той ми каза, че съм извикана в Пекин, за да осъществя контакт с влиятелни чужденци и да проникна в средите на богатите и аристократични китайски фамилии. Трябваше да установя кои от тях тайно сътрудничат на Чан Кайши, за да бъдат сурово наказани за назидание на останалите. Полковникът ме предупреди, че задачата ми нямаше да е никак лесна, тъй като поддръжниците на Чан били коварни като змии и ти се усмихвали, а после ти забиват нож в гърба. И въпреки че Япония успешно осъществявала контрол над китайските територии, врагът не спял и не можело да си позволим да лежим на лаврите си. Сумида имал сведения, че аз умея да печеля доверието на чужденците и говоря добър английски — точно от такъв човек имал нужда тук, в Пекин.
— Искам да си информирана за всичко, което става в града, Йошико, и да ме държиш в течение. Дано да се окаже, че репутацията ти е заслужена.
По време на тази наша първа среща полковникът ми връчи кашон с книжа, препратени за мен от клона в Шанхай. Сред папките с документи и отчети открих писмо от Джак — в плика беше и последната снимка, която ми беше направил онази със синята рокля. Писмото беше изпратено седмици след като се разделихме и в него Джак обясняваше, че се налага спешно да се върне в Ню Йорк, тъй като баща му е много болен. Беше ми оставил адрес, на който да го търся, и пишеше, че ще ме чака. Ако съм имала нужда от пари, можело да се обърна към Теди Блек, репортер на „Чикаго Трибюн“.
Нямаше да простя на Муто, че не ми беше изпратил писмото още тогава. Можеше да ми спести толкова страдания. Ако го бях получила, животът ми вероятно щеше да поеме в съвсем различна посока. Но вече бях успяла да преболедувам раздялата и не бях сигурна, че искам да се върна назад. И все пак още щом зърнах почерка на Джак, сърцето ми заби по-силно. Седях на ръба на леглото в хотелската стая и препрочитах писмото отново и отново. Денят беше топъл, но аз цялата треперех. Чувствах се странно лека, все едно тялото ми беше отхвърлило товара на годините. Гледах снимката на момичето в синята рокля и се питах дали то все още съществува, дали изобщо беше съществувало.