Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
В крайна сметка, с типичното си разточителство реших да наема не един, а двама телохранители — братя близнаци, родени в годината на Маймуната. Те бяха ниски на ръст, набити, мускулести и потайни. По-възрастният с осем минути беше приел прозвището Верния, другият близнак беше просто Чоу.
След като ги наех, тримата отидохме да пием чай в дома им край реката, в бедняшката част на града. Братята живееха в порутена колиба, претъпкана с вехтории. Навсякъде имаше потънали в прах порцеланови фигурки, които биха подхождали на гостната на стара английска дама, но тук изглеждаха някак не на място. По стените бяха окачени ветрила — толкова мръсни, че цветът им беше неузнаваем. Върху ниските диванчета бяха метнати протрити кадифени постелки, а подът беше мръсен и целият на петна от наводненията. В един стъклен аквариум братята държаха за късмет дебел грозноват жабок, който крякаше оглушително преди буря и поглъщаше комарите, които тук бяха в изобилие.
Верния и Чоу живееха крайно икономично, почти мизерстваха. Изхранваха се с блудкава рибена супа, чиято миризма се беше пропила навсякъде. Братята не познаваха баща си, а майка им беше умряла, преди да навършат петнайсет, след като маларията беше изсмукала силите й. Предполагам, че двамата пазеха всичко в къщата както си е било не толкова от сантименталност, колкото от инертност.
Предишният им работодател, съдържател на бордей, се беше оттеглил в родното си село, след като беше успял да натрупа състояние, и ги беше оставил без препитание. Повечето хора не можеха да си позволят да плащат на двама телохранители или не искаха да влизат в излишни разходи, но братята ме увериха, че няма да съжалявам за решението си, тъй като били не само здрави и добре обучени, но и изключително надеждни. Много държаха да ми направят добро впечатление и явно се надяваха това, че са охрана на принцеса, да се отрази добре на репутацията им.
Джин ме посъветва винаги да им плащам навреме и от време на време да им давам по нещо отгоре. Така те щяха да гледат на мен като на стабилен работодател и ревностно да изпълняват задълженията си. Послушах го и се проявих като доста щедър работодател. Близнаците ме следваха по петите и нощно време спях по-спокойно, защото знаех, че те са неотлъчно до мен. Ким обаче от самото начало не гледаше на братята с добро око и не спираше да ми го повтаря. Да си призная, това малко ме безпокоеше, тъй като знаех, че обикновено на инстинктите й можеше да се разчита. Но си казах, че всеки понякога греши, и не виждах никакви основания да се съмнявам във верността на телохранителите си. Те не говореха много, но си личеше, че работата ги удовлетворява, и бяха на мое разположение по всяко време на денонощието.
Не мога да кажа, че се чувствах така щастлива, както навремето в Шанхай, но животът ми беше достатъчно интересен и жънех своите малки успехи. Бях избрана за президент на Компанията за златните мини, а също и на Асоциацията на манджурците в Пекин. Това бяха престижни длъжности, които щяха да утвърдят позициите ми, и изобщо бъдещето ми изглеждаше сигурно.
През 1941 г. Япония бомбардира Пърл Харбър и аз окончателно се простих с мисълта, че ще видя Джак отново. Той вече не би могъл да дойде при мен, нито аз — да замина при него. Погребах надеждата, че някога пак ще го зърна да идва насреща ми или да слиза от някоя кола. Любовта като всичко останало остарява и ние се примиряваме.
Поддържах връзка с Танака, който беше отзован от Монголия след провала на мисията му. По думите на Танака той се беше опозорил дори и с това, че беше оставил хората си от конния отряд да се оттеглят сами на изток — към районите, контролирани от Япония. Дълбоко разочарована от провала му, аз му писах и споделих всичко, каквото мислех, като не му спестих острите критики. Не исках да го нападам, а да го насърча да действа и да се бори, за да изчисти името си на доблестен воин. Той обаче се беше засегнал и ми отговори доста остро, като не пропусна да ми напомни, че главно благодарение на него съм това, което съм. Реших да му оставя последната дума, но се чувствах все едно беше предал доверието ми.