Тайния дневник на Източната перла

— Ти си истинска рядкост — китайска аристократка, чието сърце принадлежи на Япония. Предопределена си да успееш в Пекин.

Независимо от мнението на Сумида по въпроса, истината е, че ми трябваше повече време да свикна с живота в Пекин, отколкото с този в Шанхай. Чувствах се като малка рибка насред голямото море, а и откак познавах Джак, у мен се беше събудило желанието да бъда харесвана, дори обичана нещо, което само усложняваше живота на един шпионин. Трябваха ми месеци да се адаптирам към ситуацията, но най-после и това се случи, както става с всички ни, каквото и да си мислим.

Междувременно бях разказала на Ким за Джак — с всички подробности. Споделих й дори и това, че в негово присъствие се чувствах различна и някак по-добра. Не скрих, че той мрази японците, и тя ми призна, че понякога изпитва същото.

Според нея трябваше да отида при Джак.

— Направи го, Йоши, иначе ще съжаляваш. А и времената са смутни и не се знае какво ще се случи с нас тук, в Китай. Ти си амбициозна млада жена и ще се впишеш добре в тамошното общество, не се безпокой.

Въпреки че не смеех да го призная дори и пред себе си, знаех, че Джак няма да дойде при мен. Характерът му беше непреклонен като моя и той не отстъпваше от своето. Каква глупачка бях — трябваше да отида при него, докато можех — когато страните ни все още не бяха във война и вратата към един друг живот не се беше затворила безвъзвратно за мен.

Но аз останах и се отдадох на работата си така безрезервно, че Танака би могъл да се гордее с мен. Осъществих ценни контакти, участвах във важни разговори, стараех се не само да запомня всяка дума, но и да вникна в скритото послание. Докладвах на Сумида всичко, което ми се струваше важно. Лансирах каузата на Япония по всякакъв начин и използвах влиянието си, за да помагам на хора, които ми бяха симпатични. Пекинското висше общество, снобско и прекланящо се пред ценностите на Япония, ме прие с отворени обятия. В рамките на две години успях да стана свързващото звено между китайския елит и японските окупатори, до чието благоволение всеки се домогваше.

Изобщо социалният ми живот беше добър. Не пропусках прием, коктейл или вечеря, въпреки че предпочитах да обикалям улиците в търсене на свои собствени развлечения. Не бях така известна в града, както бях в Шанхай, но все пак Ли ме беше предупредил да не излизам непридружена — не биваше да се излагам на излишен риск. Често посещавах операта с Перла, ходех на кино с Ким и макар че общувах с най-уважаваните и изискани граждани на Пекин, както винаги по-интересна ми беше компанията на онези, които живееха на ръба.

Сред познайниците ми беше мъж на име Дзин, който продаваше оръжия на гангстерите, както и на онези китайски фамилии, които съзнаваха, че живеят в смутни и размирни времена. Джин ме запозна с групата на „телохранителите“ — събрани измежду обеднелите селяни и войниците от китайската армия, те представляваха доста пъстра сбирщина. Някои разчитаха само на яките си юмруци и заплашителната външност, но други изучаваха бойни изкуства и приемаха професията си много сериозно. Джин, който ползваше услугите на последните, ме посъветва, в името на собствената ми сигурност, да последвам примера му. И въпреки че не се бях сблъсквала с враждебността на местното население, гласът на разума надделя. В Пекин върлуваше престъпност и можеше както да те ограбят, така и да те убият насред улицата. Самият Сумида предложи да увеличи месечното ми заплащане, за да покрива и разходите за телохранител.