Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Ако не беше компанията на генерала, бих била много самотна в Манджурия, тъй като Уан Дзюн прекарваше повечето време в сън, а Пу И вечно си даваше вид, че е много зает с държавни дела, въпреки че си оставаше марионетка в ръцете на японците и безгласна буква. Той имаше манджурски учител, който го учеше на езика на прадедите му, макар че императорът предпочиташе английския и ако зависеше от него, би го наложил като втори език в двора. Но, разбира се, японците не биха допуснали това.
Извън императорската резиденция светът се раздираше от конфликти и интриги. В Европа бушуваше война, а Япония се беше съюзила с Германия и Италия — две от великите сили. Сигурно за повечето хора императорът от династията Цин и съпругата му бяха живи реликви от една безвъзвратно отишла си епоха.
Тада често посещаваше близкия щаб на армията, където по думите на Уан Дзюн задоволяваше низките си инстинкти, като прилагаше най-жестоките и безчовечни наказания спрямо пленените на територията на Манджурия бандити, дръзнали да подкопават властта на японците. Вярвах й, но гледах на това от друг ъгъл — все пак той беше генерал и отговаряше за сигурността в един размирен район. Какъв по-добър начин да сплашиш бунтовниците от това да им дадеш урок за назидание? Никога не съм разпитвала Тада за саморазправата му със затворниците — той беше на поста си и изпълняваше дълга си към Япония като всички нас.
Често излизах да пояздя с него и един-два пъти той ме упълномощи да го замествам като командир на един от манджурските отряди. Естествено, възползвах се от възможността да преспя с някои от най-симпатичните офицери, след което щедро ги възнаградих със злато. За Тада не остана в тайна, че съм се възползвала от хората му — той дори ме насърчи да му разкажа с подробности за преживяванията си. Принудена бях да задоволя любопитството му, като доукрасявах действителността, но истината е, че докато бях в леглото с онези безименни войници, чувствах по-скоро срам от себе си, отколкото задоволство. Така ми се искаше Джак да се появи изневиделица, да ме отведе от тук и да ме спаси от самата мен.
Предшествана от пронизващи ледени ветрове, в Хсинкин се възцари люта зима. Студът скова всичко и дори огромните керамични саксии на входа на двореца се разцепиха от горе до долу и се наложи да бъдат заменени със статуи на каменни лъвове. Някои от стаите в сградата се отопляваха, но студът в коридорите ме пронизваше до кости и всяка сутрин прозорците бяха заскрежени. Вече копнеех неудържимо за Шанхай, където по тръбите течеше топла вода и никога не мръзнехме през зимата — дори на улицата можеше да се сгрееш от дъха на многолюдната тълпа.
През лятото в Хсинкин от време на време излизах да се разходя по алеите на парка „Татун“. Тук беше единственото място, където си позволявах да помечтая за Джак и дори да пророня някоя и друга сълза. Но през зимата мястото изглеждаше враждебно и неуютно — с потъналите в сняг алеи и настръхнали храсти. Започваше да се смрачава още рано следобед, а бялата луна, надвиснала в небето, обещаваше леденостудени нощи, които можеха да смразят кръвта в жилите ги също както в Монголия.
Не смеех да излизам навън дори за да пояздя. Понякога двамата с Тада отивахме с колата до щаба, за да поиграем покер с офицерите — с много от които вече си бях общувала по-отблизо. Дори когато осъмнех под завивките на някого, споделената топлина и дружеска близост не ми носеха утеха, а задълбочаваха чувството ми на мрачна безнадеждност.
Споделих с Уан Дзюн, че може би е време да се върна в Шанхай, но тя не искаше и да чуе за това. А и все още не бях получила нови нареждания от Дойхара, затова се налагаше да се примиря с мисълта, че ще прекарам зимата в мрачната манджурска резиденция на Пу И. Обясних на Уан Дзюн, че винаги съм мразила зимата, а и през повечето време съм ужасно самотна, лишена дори от нейната компания.
— Би трябвало по-често да идваш да пушим заедно — отбеляза тя. — Тогава времето ти нямаше да минава толкова бавно.
Всъщност напоследък прибягвах към опиума дори по-често, отколкото трябваше. Той ме спасяваше от студа и от мислите за Джак. Тада казваше, че винаги разбира кога съм пушила опиум — по замъгления ми поглед и по горчивия вкус на целувките ми.