Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Една вечер, докато двете разглеждахме стари броеве на американския „Вог“ и пушехме руски цигари, които Тада беше успял някак да ни уреди, до нас достигна вестта, че Пу И е поканен на официално посещение в Япония. Уан Дзюн беше ужасена — по всяка вероятност щеше да се наложи да придружи съпруга си, а тя ненавиждаше японците и дори не знаеше как ще се снабдява с опиум, ако замине. А и отдавна вече й беше непосилно да поддържа репутацията си на ненадмината красавица.
Пу И й заяви директно, че би предпочел да замине без нея, тъй като имал важни държавни дела и не искал нищо да го разсейва. И все пак тя трябваше да се приготви за път, в случай че японците настояваха за присъствието й.
В резиденцията пристигна екип от шивачки, натоварени със задачата да подготвят гардероба на императрицата. Тя трябваше да има както традиционни тоалети, така и такива по западна мода. От Тяндзин пристигнаха балните й рокли, както и двайсет чифта ръчно изработени обувки. Пу И се опита да ограничи ежедневната й доза опиум, като се надяваше, че това ще подобри здравето й и ще се отрази благоприятно на външния й вид. Случи се тъкмо обратното — състоянието на Уан Дзюн рязко се влоши, тя започна да трепери неконтролируемо и да халюцинира. Очевидно нямаше смисъл да се подлага на това и тя отново започна да приема количеството опиум, с което беше свикнала.
През времето, когато бяхме заедно, се налагаше непрекъснато да я уверявам, че заминаването за Токио не е капан и че никой не е подписал смъртната й присъда. Напомних й, че все пак братът на Пу И, е женен за японка, в чиито жили тече кръвта на императорската фамилия, и че по този начин самата тя се е сродила с император Хирохито, който не би допуснал да сторят нещо лошо на човек от семейството му. Мисля, че това я поуспокои. Междувременно се оказа, че не се налагаше да придружава съпруга си в Япония. Дойхара беше обяснил където трябва, че здравето на императрицата не й позволява да се подложи на толкова дълго пътуване, а и лабилната й психика щяла да създаде проблеми.
Затова пък Пу И беше толкова развълнуван от предстоящото заминаване, че отново не се сбогува както трябва със съпругата си. Взе си довиждане с нея някак разсеяно, в присъствието на цял куп японски офицери. Уан Дзюн отново беше изоставена — така както преди време императорът я беше оставил сама в Тихата градина, така и сега той замина забързан и си личеше, че мислите му са далеч от тук. Уан Дзюн изглеждаше по-скоро примирена, отколкото наскърбена. Когато двете останахме насаме, тя ми каза, че вече не храни никакви илюзии по отношение на Пу И и че един ден, когато последният й час удари, е сигурна, че той няма да бъде до нея.
— Той не знае какво е вярност, въпреки че все говори за нея.
Скоро след заминаването на Пу И получих нови инструкции от Дойхара. Трябваше да се установя в Пекин и да се свържа с местните тайни служби, за да науча новата си мисия. Секретарят на майор Муто от шанхайския офис щеше да организира пътуването ми и да се погрижи за настаняването ми и за пренасянето на багажа ми. Уан Дзюн се разстрои, но се помъчи да запази самообладание — вече беше наясно, че й е съдено да остава сама, и ми каза, че ми е време да продължа с живота си — иначе съм рискувала да забравя как се живее, също като нея. Освен това се радвала, че един ден, когато се завърне в Пекин, там ще я чака една приятелка.
Сбогувах се с Тада, който ми каза, че е сигурен, че пак ще се срещнем. Аз обаче не мислех така. Все пак той щеше да ми липсва — дори и заради това, че харесваше в мен както ревностния японски воин, така и дъщерята на Китай. Никой друг, освен него и Танака не ме беше възприемал така цялостно.
По време на последната ни нощ заедно той ми подари три скъпоценни камъка — за да си го спомням с добро. Единият камък беше диамант — за късмет, другият — червен гранат, за да сгрява кръвта ми, а третият — нефрит, камъкът на боговете, за щастие. За последен път изиграх за него ролята на наложница — босонога и с черен грим, подчертаващ очите ми. Двамата се изкъпахме, масажирах го, както обичаше, после правихме любов и заспах, свита в краката му. Да, този мъж определено щеше да ми липсва, но знаех, че мястото ми в леглото му скоро ще бъде заето от върволица крехки китайки — кротки, покорни, с малки крачета и бисерни зъби.
Подарих на Уан Дзюн брошката си с водното конче, въпреки че тя сигурно би предпочела несесера ми, който много харесваше. Тя беше свикнала с разделите и се сбогува с мен мълчаливо, като взе ръката ми и я притисна до бузата си.