Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
– Надявам се, че си имаме работа с честен престъпник, а не с някой злодей, който е взел парите, без да си направи труда да ни върне картините – каза Марта, когато излязоха обратно на улицата. – В противен случай не бих искала да съм на негово място. Здравата ще го натупам.
– С удар от карате – право в слабините! – изкикоти се Кристина и едва не изпълни една танцова стъпка.
Марта се вторачи в приятелката си. Беше невероятно колко смела е станала напоследък. Сигурно защото непрекъснато четеше криминални списания и романи. Кристина вдигна Малин високо във въздуха.
– „По една беля на ден държи доктора далеч от мен“ – обяви на висок глас тя.
В този момент Марта се убеди, че Кристина е във върхова форма. Нямаше как да не успеят.
Валеше и скоро щеше да се стъмни. Марта си представи как рамките и картините подгизват и двете с приятелката й ускориха крачка. Даже започнаха да вървят толкова бързо, че тя остана без дъх и се наложи да спрат, за да си почине. Тогава си спомни за покривалото срещу дъжд и се успокои. Завиха зад ъгъла и видяха детската количка. Сърцето на Марта заби учестено. Ами ако детската количка просто си стоеше там от два часа, а престъпникът изобщо не е идвал? Ами ако имаше някаква уловка?
Те внимателно се доближиха до нея и Марта протегна бастуна си да я докосне. Не беше невъзможно вътре да има бомба или нещо друго ужасно, затова трябваше да внимават. Но бастунът не беше достатъчно дълъг. Марта по погрешка беше взела бастуна на Ана-Грета, който си беше все така изкривен от влагата. Наложи се да обиколят детската количка няколко пъти, преди най-после да съберат смелост, да си поемат дълбоко дъх няколко пъти и да вдигнат покривалото срещу дъжд.
И ето какво видяха: куклата лежеше на дъното на количката, а някой беше ровил в одеялата. Възглавницата и пелените с парите бяха изчезнали, а под одеялата се виждаше издутина – даже две издутини – като гърбиците на камила. Марта ги опипа и въздъхна с облекчение, защото там наистина имаше две картини. Бяха добре опаковани и тя усети тежките им рамки под пръстите си. Едната беше правоъгълна като картината на Моне, а другата беше с широка вълнообразна рамка със заоблени ъгли като картината на Реноар. Тя се опита да повдигне картината на Реноар, за да я погледне, но не успя – позлатената рамка беше прекалено тежка.
– Добре, отиваме направо в музея, нали? – попита тихо тя и Кристина кимна.
Двете отключиха детската количка и поеха заедно към улица „Ховслагаргатан“. Там отново спряха.
– Тук е малко по-светло. Първо трябва да проверим дали картините са непокътнати. Носиш ли ръкавиците, Кристина?
– Белите ръкавици са в чантата. Аз трябва да държа Малин. Освен това трябва да й се сменят пелените.
– Типично! – каза Марта.
Тя изрови ръкавиците, сложи си ги и се зае да разкъсва хартията, в която бяха увити картините. Бяха опаковани много плътно, няколко пъти, и беше много трудно да бъдат извадени. Но когато видя позлатената рамка да проблясва в единия ъгъл, Марта грейна от радост.
– Виж, Кристина. Толкова се радвам! Знаеш ли, да притежаваш нещо, невинаги е най-голямото щастие. Да можеш да върнеш нещо, също е велико усещане, може би още по-велико. Но да можеш да върнеш нещо наистина ценно, което си откраднал – сигурно това е най-великото усещане от всички!
– Нямаме време да философстваме. Трябва да й сменя пелените.
Марта бързо покри картините с одеялото и отстъпи няколко крачки назад, така че Кристина да има по-широко поле за действие. Смяната на пелените скоро беше осъществена – Кристина имаше естествен майчински инстинкт, макар че това все пак беше третото й внуче. Около детската количка се разнесе миризма, която не можеше да се сбърка с нищо друго.
– Добре, че поне Моне и Реноар вече не усещат нищо – отбеляза Марта.
Приятелката й не отговори, а остави използваната пелена в долния край на детската количка. После отново пови Малин, доколкото можа.
– Трябва да побързаме. Сложи покривалото срещу дъжд. Идват някакви хора.
Марта вдигна очи: към тях се приближаваха група пенсионери. Тя бързо дръпна ципа на покривалото срещу дъжд.
– Със сигурност отиват в Националния музей.