Дребната старица, която наруши всички правила
- Автор: Ингелман-Сундберг Катарина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191504763
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дребната старица, която наруши всички правила». Краткое содержание книги:
Не мина много време обаче и две от вратите отново се отвориха, при което Умника и Греблото се сблъскаха във всекидневната.
– Не можах да заспя – казаха двамата едновременно и се върнаха в стаите си.
Малко след това двете врати отново се отвориха, но този път не едновременно и приятелите успяха да се измъкнат незабелязано, за да отидат при жените, които им липсваха толкова дълго време. Нито един от двамата нямаше желание за планиране на престъпления – но като се има предвид какво се случи по-късно, може би щеше да е по-добре, ако бяха употребили времето си по-разумно.
65.
– Ох, притеснявам се – каза си Кристина, докато буташе току-що купената детска количка пред себе си.
Беше краят на октомври. Вятърът, който духаше от залива Нюбро, беше пронизващ и предвещаваше идването на зимата. В едната половина на двойната количка спеше добре опакованата й внучка Малин, а в другата беше куклата, която изглеждаше съвсем като истинска с малката си бебешка шапчица. Кристина и Марта се редуваха да бутат количката, защото тя се оказа много по-тежка, отколкото си представяха. По-рано същия ден сложиха вътре куклата, одеялото и пелените, натъпкани с банкноти, и дори добавиха бутилка с биберон, бебешки чорапи и резервен пуловер. След това взеха такси до площад „Блазихолм“ заедно с малкото момиченце. Шофьорът им помогна с детската количка и всичко останало, те сложиха Малин и куклата вътре и поеха към хотел „Гранд“.
Докато се приближаваха, Марта се чудеше какви са хората, които искаха откуп за картините. Обмисляше всякакви възможности: от югославската мафия до персонала на хотела или дори някой богат бизнесмен. Но това всъщност нямаше значение. Най-важното беше да си върнат картините. Когато стигнаха до улица „Ховслагаргатан“, внимателно се огледаха и после оставиха детската количка на тротоара на ъгъла на „Блазихолмсгатан“ и „Театергатан“, както им бяха наредили. Кристина извади внучката си от количката, побутна куклата и спря.
– Марта, не сме го измислили както трябва. Ако някой види тази автентична кукла, ще си помисли, че сме изоставили детето си, и ще ни подгони.
– Не се тревожи. Ще сложим покривалото за дъжд и никой няма да може да погледне вътре – отговори Марта и дръпна ципа на покривалото.
После посочи към куклата:
– Защото никак не ми се иска да обикалям с това.
– Казва се „дете“ – поправи я остро Кристина. – Но, Марта, ако под покривалото за дъжд на количката не се вижда нищо, какъв беше смисълът от куклата?
– Хм, ами ние си помислихме... – започна Марта, но за нищо на света не можеше да си спомни защо бяха решили да купят куклата.
Защо здравият разум на Кристина винаги се проявяваше, когато вече не можеше да им свърши работа? Когато беше твърде късно. Тя опита отново:
– Ами, ние...
– Как така „ние“? Изобщо не ме включвай в това решение – възрази Кристина. – Аз исках да използваме количката на Ема. Престъпниците сигурно ще ни помислят за луди. Пластмасова кукла! Ако аз бях измислила плана...
– По-добре да побързаме – прекъсна я Марта. – Казаха, че трябва да оставим количката в продължение на два часа. След това ще можем да вземем картините.
– Моне, Реноар и пластмасова кукла в детска количка – продължаваше да мърмори Кристина.
– Стига де, това са шведски културни съкровища, които трябва да се върнат на хората – каза Марта.
Кристина сви рамене и заключи количката за един уличен стълб. Наоколо нямаше никого; хората рядко минаваха по тази улица, защото съседната беше с изглед към пристанището. Кристина уви Малин в едно одеяло и сложи малката шапчица на главата й.
– Много е сладка – каза нежно Марта, като се опитваше да разсее напрежението.
– Да, защото е ИСТИНСКА! – сряза я Кристина.
Наоколо нямаше кафене, затова отидоха в ресторант „Веранда“ в хотел „Гранд“. Марта се колебаеше, защото се притесняваше да не ги разпознаят, а последния път се почувства много неудобно, когато момичето на рецепцията се държа грубо с нея. Но беше студено и практически нямаха никакъв друг избор. Поръчаха си предястие, но не хапнаха почти нищо от него, и когато два часа по-късно станаха от масата, леко се клатушкаха. Бяха си поръчали и по нещо за пиене, за да се подкрепят, и не бяха разбрали, че сладкото питие не е ликьор, а водка с вкус на малини. Нищо – важното беше, че самоувереността им беше достигнала невъобразими висоти. Освен това с кафето на Кристина й бяха донесли белгийски шоколадови бонбони и тя направо грееше. До такава степен се забавляваше с Малин, че Марта трябваше дискретно да я помоли да не вдига толкова шум.