Рицарят тамплиер: Рицар на Храма

Най-доброто, добави Роса след кратък размисъл, би било Улвхилде да се върне да живее на своята собствена земя, без да има нужда да се омъжва за когото и да било. Като начало Сигурд Фолкесон и двамата му синове биха могли да останат и да помогнат на Улвхилде да се грижи за имението, а Биргер Бруса да поеме задължението да им намери нови земи, което няма да е лека задача, след като са прекарали по-голямата част от живота си да пеят хвалебни песни и да се занимават с шивачество и градинарство.

Биргер Бруса измърмори, че ако никой от синовете на Сигурд не се хареса на Улвхилде, ще излезе много скъпо. Двете Сесилии първо му напомниха, че е дал това обещание на Господ, без да поставя финансови условия, и второ, че доста се е замогнал по време на походите си на Изток. Той не се разсърди от тези натяквания, както би го направил в мъжка компания. След кратко мълчание вдигна глава и помоли Роса да отиде да изведе Улвхилде от манастира.

Докато тя излизаше от стаята, Бланка й напомни, че това ще е последният път когато Улвхилде ще прекрачи прага на "Божия дом", тъй като след ден или два ще тръгне с тях към вътрешността на страната и ако някоя връхна дреха на рода Сверкер е на разположение, ще е най-добре да я вземе незабавно.

Ярлът сигурно не би имал нищо против да плати този подарък. Ако обаче му дойде на ум да сумти заради този допълнителен разход, Бланка ще го поеме лично. Тези думи отприщиха присъщата й веселост и тази на Биргер Бруса.

Със зачервени бузи и туптящо сърце Роса побърза да се прибере в манастира и да отиде в ателието, където в този час на деня се надяваше да намери Улвхилде. Нея обаче я нямаше. След като се поразтършува набързо, намери красиво кървавочервено наметало на Сверкерите с избродиран със златни и сребърни нишки черен грифон на гърба. Преметна го през ръка и тръгна да търси Улвхилде, внезапно обзета от смътно безпокойство.

Водена от това мъчително чувство, тя отмина местата, където би трябвало да търси Улвхилде, а се отправи към покоите на майка Рикиса. Намери ги там коленичили и облени в сълзи. Игуменката галеше утешително с ръка Улвхилде по гърба, а тя ридаеше. Това, от което Роса най-много се опасяваше, бе на път да се случи, по-зле дори, бе вече се случило, въпреки многобройните й предупрежденията към девойката.

— Не се оставяй да те заблудят, Улвхилде! — извика тя, изтръгвайки я грубо от ръцете, по-скоро от ноктите на майка Рикиса. Взе я в обятията си, погали я по треперещия от риданията гръб и несръчно придържайки червеното наметало.

Майка Рикиса рязко се изправи, зачервените й очи започнаха да мятат мълнии и тя закрещя с всичка сила, че никой няма право да прекъсва изповед, че някои неща вече са били казани, но други не са и не всичко е напълно ясно. После се опита да хване Улвхилде за ръка, за да я придърпа към себе си. Със сила, която учуди и самата нея, Роса изтръгна обляната си в сълзи приятелка от ръцете на вещицата и опъна между тях наметалото сякаш да я предпази. Двете жени застинаха стъписани пред кървавочервения плат.