Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
за гърлото. Вглеждах се в очите на Навин, ала не виждах нищо. Той се усмихна.
— Слушайте… — Отстъпих на половин крачка от тях. — Не се разделяйте.
— Абе… — подсмихна се Дивя, като се готвеше да пусне някаква шега.
— Вие си се карайте — побързах да кажа и се отдалечих с още една крачка. — Но не се
разделяйте. Грижете се един за друг, става ли?
— Добре — засмя се Навин. — Обаче…
Побягнах, бързо стигнах до паркирания мотор и с мъка успях да го изкарам на главния
път. Няколкостотин метра по-нататък внезапно го спрях и погледнах назад през рамо към
кулата с прозорци на хотел „Махеш". После потеглих стремглаво.
Паркирах пред къщата, където живееше Денис. Хармониката на сгъваемата френска
врата бе отворена. Качих се на дългата веранда и почуках.
Чу се шляпане на сандали, което бързо приближи. Завесата се дръпна и видях Джамал, Човека оркестър. Той ми махна да вляза и ми показа със знак да мълча.
Влязох в стаята и примижах, за да нагодя очите си към тъмнината. Въздухът бе напоен с
миризма на хашиш, смесена със силен аромат на голям сноп благоуханни пръчици, които
горяха в една празна ваза.
Денис лежеше в обичайната си поза, прострял се в средата на грамадното легло със
скръстени на гърдите ръце. Бе облечен с бледосиня копринена пижама, ходилата му бяха
боси.
Вдясно от мен чух раздираща кашлица, там на едно чердже се бе проснал Викрам. До
него на пода седеше Били Бхасу и приготвяше поредния чилум.
Един глас се обади от тъмния ъгъл на стаята — гласът на Конканън:
— Гледай ти кого довлече дъртакът му! — рече той. — Дано си дошъл да се включиш в
моята бандичка, малкият. Не съм в настроение нито за калпава дрога, нито за хора, които ме
разочароват.
Пуснах думите му покрай ушите си и отидох при Викрам. Били Бхасу отпълзя настрана
и продължи да приготвя чилума. Побутнах Викрам, за да го събудя.
— Викрам! Вик! Събуди се, човече!
Очите му бавно се отвориха и рязко пак се затвориха.
— Последен шанс, Шантарам — обади се тихо Конканън. — С мен ли си, или против
мен?
Отново разтърсих Викрам.
— Събуди се, Вик. Тръгваме си, човече.
— Остави го на мира! — скара ми се Конканън. — Не виждаш ли, че човекът е щастлив?
— Не е щастие, ако не го усещаш. Пак разтърсих рамото на Викрам.
— Викрам! Събуди се!
Той отвори очи, погледна ме и пусна олигавена усмивка.
— Лин! Как си бе, човек?
— Ти как си бе, човек?
— Няма за какво да се кося — отвърна той сънено, а очите му се затваряха. — Всичко е
супер, пич. Всичко е… супер…
Той захърка. Лицето му беше мръсно. Представляваше едно съсухрено тяло, увито в
дрехите на здрав мъж.
— Вик! Събуди се, човече!
— Остави го на мира бе, ебаси! — агресивно подвикна Конканън.
— Гледай си работата, Конканън! — отсякох, без да го поглеждам.
— Що не ме накараш?
Детинско е да се постъпва така, всички сме наясно с това, но често върши работа.
— Що пък не? — отвърнах и за пръв път застанах насреща му. Успявах да различа само
студения пламък в леденосините му очи.
— Дай да направим така — предложих. — Аз ще закарам приятеля си у дома при
родителите му, после ще се върна тук и ще се срещнем навън. Става ли?
Той се изправи, дойде и застана до мен.
— Има две неща, които са свещени за мен. Правото на човек да смаже враговете си и
правото му да се самоунищожи, както намира за уместно. Всички ние се търкаляме надолу.
Всичките. Всичките сме хванали един и същ път. Викрам само ни е поизпреварил нас с тебе, толкоз. И това си е негово естествено право, ти няма какво да го спираш.
Речта му бе гневна и ставаше все по-гневна с всяка дума.
— Където има права, там има и задължения — отвърнах му, взрян в яростта му. —
Приятелите са длъжни да помагат на приятелите си.
— Аз нямам приятели — изрече той спокойно. — Никой няма. Няма такова нещо.
Приятелството е приказка, също като шибания Дядо Коледа. Ама и какъв путьо се оказа
тлъстият му копелдак! Ебаси лъжата, това е той! Няма приятели на тоя свят. В тоя живот има
съюзници, врагове и всеки от тях, докато ти хвърля един поглед, и може да се пребоядиса!
Това е истината!
— Ще изведа Викрам оттук.
— Ще го изведеш, как пък не!
Той се вгледа в мен, докато сърцето ми отброи пет удара, и приплъзна дясното си