![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
Оставих багажа си до предната врата и отидох да пусна маркуча. Той бе лежал на слънцето; зелената гумена змия бе така гореща, че изгори ръката ми, и аз я запрехвърлях от длан на длан, докато тя оживя от шума на водата, изви се и изплю струя.
Не харесвах азалиите чак толкова много, че да започна от тях. Щях да ги изкореня отдавна, но не исках да променям нито един детайл от къщата след смъртта на Франк, заради Бриана. За нея бе достатъчен шок да изгуби баща си и да започне университет в една и съща година, нямаше нужда от още промени. Бях пренебрегвала къщата от много време; можех да продължа да го правя.
— Добре! — казах сърдито на азалиите и спрях водата. — Надявам се, че сте доволни, защото няма да получите повече. Сега искам аз да пийна нещо. И да се изкъпя — добавих, като видях опръсканите им с кал листа.
Седях по халат на ръба на голямата вана и гледах как водата се излива и мехурчетата в облаците парфюмирана пяна. Пара се вдигаше от развълнуваната повърхност; водата щеше да е твърде гореща.
Спрях я — едно бързо завъртане на кранчето — и останах седнала за миг, къщата около мен бе тиха, ако не се брои пукането на мехурчетата във ваната, слабо като звуците от далечна битка. Осъзнавах съвършено ясно какво правя. Правех го, откакто стъпих на борда на „Летящия холандец“ в Инвърнес и усетих как релсите оживяват под краката ми. Изпитвах се.
Обръщах голямо внимание на машините — на всички удобства на съвременния живот — и нещо по-важно — на моите реакции към тях. Влакът до Единбург, самолетът до Бостън, таксито от летището и десетките обслужващи механизми — автоматите за закуски, уличните лампи, тоалетната в самолета и нейният вихър от зловещо синьо-зелен дезинфектант, който отмиваше изпражненията и микробите само с едно натискане на копчето. Ресторантите, с техните сертификати за чистота от Министерство на здравеопазването, гарантиращи, че има по-малък шанс от петдесет процента да получиш хранително отравяне. В собствената ми къща — вездесъщите копчета, които осигуряваха светлина, топлина, вода и готвена храна.
Въпросът беше — пука ли ми? Потопих ръка в горещата вода и я завихрих напред-назад, като гледах как сенките на въртопа танцуват в мраморните дълбини. Мога ли да живея без всички тези „удобства“, големи и малки, с които бях свикнала?
Питах се това с всяко докосване на бутон, с всяко ръмжене на мотор, и бях почти сигурна, че отговорът е „да“. Все пак времето не променяше всичко; можех да прекося града и да открия хора, които живеят без много от тези удобства — а някъде далеч по света имаше цели страни, в които хората живееха щастливо и доволно, без изобщо да познават електричеството.
За мен самата това никога не е било от голямо значение. От петгодишна бях живяла с чичо Ламб, изтъкнат археолог, след като родителите ми починаха. Така че бях израснала в условия, които бяха меко казано „примитивни“, докато го придружавах на експедициите. Да, горещите вани и електрическите крушки бяха хубаво нещо, но аз бях живяла без тях дълго време — по време на войната, например — и не усещах особено силно липсата им.
Водата бе изстинала достатъчно, за да се търпи. Смъкнах халата на пода и влязох във ваната, усещайки приятна тръпка, когато топлината около краката ми накара раменете ми да почувстват хлад.
Потопих се във ваната и се отпуснах, протегнала крака. Седящите вани от осемнайсети век бяха нещо като големи бъчви; човек се къпеше на части, първо потапя центъра на тялото си, с увиснали навън крака, после се изправя и плакне торса си, докато кисне краката. По-често се къпеха с кана и леген, и с помощта на кърпа.
Не, удобствата си бяха просто удобства. Нищо жизненоважно, нищо, без което не можех да се справя.
Не че те бяха единственият проблем. Миналото бе опасна страна. Но дори напредъкът на така наречената цивилизация не гарантираше сигурност. Бях преживяла две големи „модерни“ войни — дори бях служила на бойното поле при една от тях, — а всяка вечер по телевизията виждах как поредната война започва да добива очертанията си.
„Цивилизованата“ война беше по-ужасяваща от старите версии. Може би ежедневието беше по-безопасно, но само ако си много внимателен. Части от Роксбъри днес бяха така опасни, както и уличките, по които бях вървяла в Париж преди двеста години.