Господарят на войната

— Няма ли?

— Саксът щом веднъж е построил подслон не обича да го местят. На Сердик ще му трябва седмица и повече, ако иска да ги разкара от долината.

Саксите и техните семейства наистина се бяха настанили удобно и в долината вече се бяха появили две селца с малки колиби със сламени покриви. Едно от селата беше близо до Акве Сулис, а другото три километра по на изток, където речната долина правеше остър завой на юг. Хората на Сердик бяха в тези източни колиби, а копиеносците на Аел бяха или в града или в новопостроените къщурки извън градските стени. Изненадах се, че саксите използват постройките в града за подслон вместо да ги изгорят, но беше факт че всяка сутрин от портите се изнизваха дълги колони мъже, които оставяха зад гърба си димящи готварски огнища, чиито пушек се извиваше над керемидените и сламените покриви на Акве Сулис. Първоначалното нашествие на саксите бе бързо, но вече го нямаше предишният им устрем.

— И защо са разделили войската си на две? — попита ме Сеграмор, втренчил скептичен поглед в празнината между лагера на Аел и колибите на Сердик.

— За да ни оставят само едно място за минаване — казах аз, — право от там, — посочих към долината, — където ще се окажем в капан помежду им.

— И където можем да стоим и да не им позволяваме да се съединят — доволен добави Сеграмор, — а след няколко дни сред тях ще плъзне болест.

Като че ли винаги когато една войска се застоеше на едно място сред войниците плъзваше болест. Точна такава зараза спря последното нашествие на Сердик в Думнония, а когато нашата войска стигна до Лондон също бе омаломощена от ужасна заразна болест.

Страх ме беше, че и сега някоя болест може да изцеди силите ни, но по някаква причина ни се размина, може би защото все още бяхме малко, или защото Артур пръсна войската си по билото зад Минид Бадън, което бе дълго близо пет километра. Аз и моите хора останахме на върха, но новопристигналите копиеносци останаха по хребета на северните хълмове. Първите два дни след пристигането на Артур врагът можеше все още да превземе тези хълмове, защото отрядите по върховете им бяха съвсем малобройни, ала конниците на Артур постоянно се движеха, както и копиеносците постоянно се разхождаха между дърветата по върховете, и както Артур мислеше, саксите решиха, че по-билото има много повече войници. Те наблюдаваха, но не атакуваха, а на третия ден от пристигането на Артур се появи и Кунеглас с войската от Поуис. Тогава вече имахме възможност да разположим силни постове по целия дълъг хребет, които можеха да повикат помощ при най-малката опасност от сакска атака. Врагът все още значително ни превъзхождаше по численост, но ние държахме височината и вече имахме копия, с които да я защитим.

Саксите трябваше да напуснат долината. Можеха да отидат до Севърнско и там да обсадят Глевум, и тогава ние щяхме да бъдем принудени да изоставим нашата височина и да ги последваме, но Сеграмор се оказа прав; хора, които са се настанили удобно, нямат желание да се местят, така че Сердик и Аел упорито стояха в речната долина и си мислеха, че ни обсаждат, а всъщност ние обсаждахме тях. Накрая те наистина направиха няколко нападения нагоре по хълма, но нито една от тях не беше нещо сериозно. Саксите обикновено идваха на пълчища нагоре по хълмовете, но когато на билото се появеше стена от щитове, готова да ги посрещне или се чуеше тропота на отряд от конниците на Артур откъм фланга им, смелостта им се изпаряваше и те се смъкваха заднишком към селата си. А всеки техен неуспех само увеличаваше самочувствието ни.