Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Говореше се, че бил в Демеция — каза Кунеглас, — значи може да дойде с Енгас.
— Но твоят друид дойде, нали? — обърна се Гуинивиър към Кунеглас.
— Малейн е тук — потвърди Кунеглас, — и той може добре да проклина. Не като Мерлин, може би, но доста добре.
— А Талиезин? — попита Гуинивиър.
Кунеглас не се изненада, че тя бе чувала за младия менестрел, защото явно славата на Талиезин бързо се разпространяваше.
— Тръгна да търси Мерлин — отговори кралят.
— А той наистина ли е добър? — продължи да разпитва Гуинивиър.
— Наистина — кимна Кунеглас. — Може да възпее орлите в небето и сьомгата в речните вирове.
— Моля се да го чуем скоро — каза Гуинивиър. Вярно, че ония странни дни на огрения от слънцето връх като че ли бяха по-подходящи за пеене, отколкото за сражение. Пролетта се бе разхубавила, лятото не бе далеч, а ние мързеливо лежахме на топлата трева и наблюдавахме враговете, които изглеждаха поразени от внезапна безпомощност. Те се опитаха един-два пъти безрезултатно да ни атакуват, но не и да напуснат долината. По-късно чухме, че са спорели. Аел искал да обедини всички сакски копиеносци и да удари на север срещу хълмовете и по този начин да раздели войските ни на две части, които да бъдат разбити по отделно, но Сердик предпочел да чака докато започне да ни се свършва храната и да загубим присъствие на духа, но това бяха напразни надежди, защото ние имахме много провизии и от ден на ден ставахме все по-уверени. Всъщност огладняха саксите, защото леката конница на Артур тормозеше отрядите, които те изпращаха да събират храна, и именно саксите започнаха да губят присъствие на духа. След седмица на поляните край техните колиби видяхме да се появяват могили от прясна пръст и разбрахме, че врагът копае гробове за мъртвите. Болестта която изпълваше червата с вода и крадеше силата на човека бе нападнала саксите и те слабееха от ден на ден все повече. Сакските жени поставяха капани за риба в реката, за да нахранят децата си, мъжете им копаеха гробове, а ние лежахме под високото слънце и говорехме за менестрели.
Артур се върна в деня, когато се появиха първите сакски гробове. Той пришпори коня си през котловината и изкачи стръмния северен склон на Минид Бадън, а Гуинивиър набързо нахлузи новия си шлем и клекна зад група мъже. Червената й коса се показваше под ръба на шлема и се вееше като знаме, но Артур се направи, че не я забелязва. Бях тръгнал да го посрещна и на сред хълма спрях и зяпнах удивен.
Щитът му представляваше кръг от върбови дъски, покрити с кожа, а върху кожата бе закован тънък лист лъскаво сребро, което отразяваше ярката слънчева светлина, но сега върху щита на Артур имаше нов символ. Кръст — червен кръст, направен от платнени ленти, залепени за среброто. Християнският кръст. Той забеляза удивлението ми и се захили.
— Харесва ли ти, Дерфел?
— Християнин ли си станал, господарю? — ужасих се аз.
— Всички станахме християни — уточни той, — ти също. Нагорещете острието на някое копие и прогорете кръст върху щитовете си.
Аз плюх да предотвратя злото.
— Какво искаш да направим, господарю?
— Чу ме, Дерфел — каза той, смъкна се от гърба на Ламрей и тръгна към южната част на укреплението, откъдето можеше да погледне надолу към врага. — Още са тук, добре.
Кунеглас бе дошъл до мен и бе чул предишните думи на Артур.
— Искаш да сложим кръстове на нашите щитове, ли? — попита той.
— Нищо не мога да искам от вас, кралю-господарю — официално отговори Артур, — но ако вие и хората ви изобразите кръстове върху вашите щитове, ще ви бъда благодарен.
— Защо? — гневно попита Кунеглас. Той бе известен с ненавистта си към новата религия.
— Защото — отговори Артур, все още гледайки надолу към саксите, — кръстът е цената, която трябва да заплатим за войската на Гуент.
Кунеглас се втренчи в Артур сякаш не вярваше на ушите си.
— Нима Мюриг идва? — попитах аз.
— Не — отвърна Артур и се обърна към нас, — не Мюриг. Крал Тюдрик идва. Добрият Тюдрик.
Тюдрик беше бащата на Мюриг, кралят, който се бе отказал от трона, за да стане монах, а Артур бе ходил до Гуент да се моли на стария човек.
— Знаех, че е възможно, защото Галахад и аз цяла зима говорехме на Тюдрик.
Отначало, разправи ни Артур, кралят нямал желание да се отказва от набожния си оскъден живот, но и други хора в Гуент се присъединили към молбите на Артур и на Галахад, и след като прекарал нощи наред в молитви в своето параклисче, Тюдрик с неохота обявил, че временно ще си вземе трона обратно и ще поведе войската на Гуент на юг. Мюриг се бе противопоставил на това решение, възприемайки го с право като упрек и унижение, но войската на Гуент бе подкрепила стария крал, така че сега те идваха насам.