Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Това самочувствие толкова нарасна, че след като пристигна войската на Кунеглас, Артур реши, че може да ни остави. Първоначално бях удивен, защото той не ни даде никакво обяснение освен, че имал важна работа на един ден път северно от Минид Бадън. Вероятно Артур забеляза недоумението ми, защото сложи ръка на рамото ми.
— Ние още не сме победили — каза ми той.
— Знам, господарю.
— Но когато победим, Дерфел, искам нашата победа да бъде смазваща. Друга амбиция не би могла да ме измъкне оттук — усмихна се той. — Имаш ли ми доверие?
— Разбира се, господарю.
Той остави Кунеглас начело на нашата войска, но строго заповяда да не предприемаме атаки в долината. Саксите трябваше да вярват, че са ни притиснали, и за да поддържаме тази измама шепа доброволци се престориха на дезертьори и избягаха в лагерите на саксите, където разправили, че нашите хора са толкова обезсърчени, че някои предпочитали да избягат вместо да се бият, а водачите ни гневно се карали дали да останем и да се противопоставим на нападението на саксите или да бягаме на север да търсим убежище в Гуент.
— Все още не съм убеден, че може да се намери начин да сложим край на това — призна пред мен Кунеглас в деня, когато Артур си тръгна. — Имаме достатъчно сили да държим саксите в долината, — продължи той, — но нямаме достатъчно сили да слезем в долината и да ги бием.
— Значи може би Артур е отишъл за помощ, кралю-господарю — предположих аз.
— Каква помощ? — попита Кунеглас.
— Може би Кълхуч — вдигнах аз рамене. Но това бе малко вероятно, защото се говореше, че Кълхуч е на изток от саксите, а Артур тръгна на север. — Енгас Мак Ейрем? — продължих аз с предположенията. Кралят на Демеция ни беше обещал Черните си щитове, но ирландците още не бяха дошли.
— А Мюриг не иска да се намесва — казах аз.
— Не иска — съгласи се Кунеглас, — но в Гуент има хора които искат. Те още помнят долината Лъг.
Тук той криво ми се усмихна, защото в онази битка Кунеглас бе наш враг, и хората от Гуент, които бяха наши съюзници, се бяха изплашили да воюват с войската, предвождана от бащата на Кунеглас. Някои в Гуент още се срамуваха от това, и този срам бе още по-голям от това, че Артур бе победил без тяхна помощ. Затова предположих, че може, ако Мюриг разреши, Артур да доведе доброволци при Акве Сулис. Не ми беше ясно обаче как ще събере достатъчно хора, та да можем да слезем в гнездото на саксите и да ги избием.
— Може да е отишъл да намери Мерлин — предположи Кунеглас.
Гуинивиър бе отказала да тръгне с другите жени и деца, и бе настояла да види битката докрай бил този край победа или поражение. Мислех, че Артур ще настоява тя да си тръгне, но всеки път когато той идваше на върха Гуинивиър се скриваше някъде, обикновено в грубата колиба, която бяхме направили на билото, и се появяваше чак след като Артур си тръгваше. Той сигурно знаеше, че тя бе останала на Минид Бадън, защото внимателно беше наблюдавал жените, когато напускаха хълма и трябва да бе видял, че нея я няма сред тях, но нищо не каза. И Гуинивиър не споменаваше Артур когато се появяваше, макар че се усмихваше всеки път, щом видеше, че Артур не бе свалил знамето й от укрепителния вал. В началото я убеждавах да напусне върха, но тя посрещна с презрение предложението ми, а и никой от моите хора не искаше тя да си тръгне. Всички смятаха, и с право, че са оцелели благодарение на нея, затова искаха да й окажат чест като й предоставят пълно бойно снаряжение. Бяха взели красива плетена ризница от трупа на богат сакс и след като изчистиха кръвта от брънките, я подариха на Гуинивиър. Бяха изрисували нейния символ върху пленен щит, а един от моите хора дори й бе дал своя скъп шлем с вълча опашка, така че сега тя бе облечена като моите копиеносци, но макар и в бойни доспехи Гуинивиър изглеждаше смущаващо съблазнителна (иначе нямаше да е Гуинивиър). Тя бе станала нашия талисман, в очите на всичките ми хора Гуинивиър бе героиня.
— Никой не знае къде е Мерлин — отговорих аз на предположението й.