Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Да.
Дюре отпусна бутилката и погледна към Сол.
— Вярваш ли, че ще стане така?
Ученият отвърна на погледа на свещеника.
— Не.
Сенки се протегнаха от югозападните скални стени. Дневната жега се превърна в нещо твърдо, после малко отслабна. От юг прииждаха облаци.
Рахил заспа на сянка до входа. Сол се качи при Дюре, който гледаше надолу към долината и постави ръка върху рамото на свещеника.
— За какво мислиш, приятелю? Дюре не се обърна.
— За това, че ако не вярвах наистина, че самоубийството е смъртен грях, щях да сложа край на нещата, за да дам на младия Ленар Хойт шанс за живот. — Той погледна към Сол и едва забележимо се усмихна. — Но самоубийство ли е, когато този паразит на гърдите ми… после на неговите гърди… някой ден ме завлече, въпреки ритането и крясъците ми, към собственото ми възкресение?
— Дали за Хойт ще е дар — тихо попита Сол, — отново да го върнеш към всичко това?
За миг Дюре не отговори. После стисна ръката на учения.
— Мисля, че ще се поразходя.
— Къде? — Сол примижа към плътната жега на пустинния следобед. Въпреки ниското облачно покривало, долината се бе превърнала в пещ.
Свещеникът разсеяно махна с ръка.
— По долината. Няма да се бавя много.
— Пази се — рече Сол. — И помни, ако консулът срещне по Хули патрулен плъзгач, може да се върне още този следобед.
Дюре кимна, наведе се, за да вземе бутилка с вода и нежно да докосне Рахил, после заслиза по дългото стълбище на Сфинкса. Вървеше бавно и предпазливо като старец.
Сол го гледаше как се отдалечава, как фигурата му се смалява все повече, изкривена от вълните на жегата и далечината. После ученият въздъхна и се върна да седне до дъщеря си.
Пол Дюре се опита да върви по сянка, но дори там жегата беше непосилна и тежеше като огромен ярем на раменете му. Той мина покрай Нефритената гробница и тръгна по пътеката към северните скали и Обелиска. Тънката сянка на гробницата скриваше в мрак розовия камък и праха върху дъното на долината. След като се спусна отново и заобиколи отломките около Кристалния монолит, Дюре вдигна поглед към ленивия вятър, който влизаше през разбитите прозорци и свистеше през цепнатините високо върху фасадата на гробницата. Той видя отражението си в Монолита и си спомни как беше чул органната музика на нощния вятър, надигащ се от Пролома, когато бе открил бикурите високо на Платото на зъбера. Струваше му се, че се е случило преди цял живот. И то се бе случило преди цял живот.
Дюре чувстваше злото, което кръстоидното възкресяване бе причинило на ума и паметта му. То беше гадно — бе равносилно на удар, без надежда за възстановяване. Мисленето, което някога бе било като детска игра за него, сега изискваше крайно съсредоточаване или просто не беше по възможностите му. Думите му убягваха. Вълнението го теглеше с внезапната сила на приливите на времето. На няколко пъти му се бе налагало да оставя другите поклонници и да плаче в уединение поради причина, която не можеше да разбере.
Другите поклонници. Сега оставаха само Сол и детето. Отец Дюре с радост би дал собствения си живот, ако те можеха да бъдат спасени. Грях ли беше, запита се той, да обмисляш сделка с Антихриста?
Вече бе стигнал далече надолу по долината, почти до завоя й на изток в разширяващия се задълнен край, където дворецът на Шрайка хвърляше лабиринта си от сенки по скалите. Пътеката се виеше близо до северозападната скална стена покрай Пещерните гробници. Дюре усети студения въздух от първата пещера и се изкуши да влезе, просто за да отдъхне от жегата, да затвори очи и да подремне.
Продължи да върви.
На входа към втората гробница имаше по-чудати врязвания в камъка и те напомниха на Дюре за древната базилика, която беше открил в Пролома — огромния кръст и олтара, където бяха „богослуженията“ на видиотените бикури. Те почитаха именно отвратителното безсмъртие на кръстоида, а не възможността за истинско Възкресение, обещано от Кръста. „Но каква е разликата?“ Дюре поклати глава и се опита да прочисти неяснотата и цинизма, които замъгляваха всяка негова мисъл. Тук пътеката се виеше по-високо покрай третата Пещерна гробница, най-късата и най-безличната от всички.
В третата Пещерна гробница имаше светлина.
Дюре спря, пое си дъх и погледна надолу по долината. Сфинксът ясно се виждаше почти на километър разстояние, но в сенките не можеше да различи съвсем Сол. За миг свещеникът се зачуди дали предишния ден се бяха подслонили точно в третата гробница… дали някой от тях не бе забравил вътре фенер.
Не беше третата гробница. Освен по време на търсенето на Касад, никой не беше влизал там.
Отец Дюре знаеше, че би трябвало да не обърне внимание на светлината, да се върне при Сол, да продължи бдението с него и дъщеря му.