Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
В предишните му сънища това бе предизвиквало вой на вятър и самота, шум на отдалечаващи се в мрака ужасни стъпки. Но този път сънят настояваше, олтарът заискри и внезапно остана празен, ако се изключеше костения нож. Двете червени очи все още се носеха високо горе, бликащи пламъци рубини, големи като планети.
— Сол, слушай — долетя гласът, вече модулиран така, че да не кънти отвисоко, а почти шепнеше в ухото му, — бъдещето на човешкия род зависи от решението ти. Можеш ли да принесеш Рахил в жертва от любов, ако не от покорство?
Сол чу отговора в ума си, още докато търсеше думите. Вече нямаше да има жертвоприношения. Не днес. Никога. Човечеството беше страдало достатъчно поради любовта си към богове, в дългото си търсене на Бога. Той си помисли за многобройните векове, през които неговият народ, евреите, бяха водили преговори с Бог, бяха се оплаквали, карали, осъждали несправедливостта на нещата, но винаги — винаги — се бяха връщали към покорството, каквото и да им бе струвало това. Поколения, изпепелени в пещите на омразата. Бъдещи поколения, изплашени от студените огньове на радиацията и подновената омраза.
Не и този път. Никога повече.
Сол се сепна при докосването на длан до ръката му. Дъщеря му Рахил стоеше до него, нито бебе, нито възрастен човек, а осемгодишното дете, което бе познавал два пъти — когато растеше и после, когато възрастта й намаляваше поради болестта на Мерлин — Рахил, с нейната светлокестенява коса, завързана отзад на обикновена плитка, ниска фигура в туника за игра от изтрит док и детски гуменки.
Сол хвана ръката й, стисна я толкова силно, колкото можеше, без да я нарани и усети, че тя му отвръща. Това не беше нито илюзия, нито последната жестокост на Шрайка. Това беше дъщеря му.
— Кажи „да“, татко.
Сол бе решил проблема на Авраам за покорството към един Бог, станал злобен. Покорството вече не можеше да бъде най-важното в отношенията между човечеството и неговото божество. Но когато детето, избрано за жертва, моли за покорство към каприза на този Бог?
Сол падна на едно коляно до дъщеря си и разпери ръце.
— Рахил.
Тя го прегърна с енергията, която ученият помнеше от безбройните подобни прегръдки, вдигнала брадичка високо над рамото му, притиснала го със силата на обичта си. И прошепна в ухото му:
— Моля те, татко, трябва да кажем „да“. Сол продължаваше да я прегръща и усещаше тънките й ръчички около себе си и топлотата на бузата й до своята. Той плачеше беззвучно, чувстваше влагата по страните и късата си брада, но не искаше да пусне детето дори за миг, за да избърше сълзите си.
— Обичам те, татко — прошепна Рахил.
Тогава той се изправи, изтри лице с опакото на дланта си и все още здраво стиснал ръката на Рахил, започна дългото спускане с нея към олтара под тях.
Сол се събуди с чувството, че пада и се вкопчи в бебето. То спеше върху гърдите му, свило юмручета и лапнало палеца си, но когато той понечи да седне, Рахил се събуди с плача и извиващия се рефлекс на стреснато новородено. Ученият се изправи на крака и пусна одеялата и наметалото на земята, здраво притиснал към себе си Рахил.
Беше ден. Късно утро, ако изобщо времето имаше някакво значение. Бяха спали, докато нощта не бе изтляла и слънцето не бе изпълзяло в долината и по Гробниците. Сфинксът се надвесваше над тях като някакъв хищен звяр, протегнал могъщите си крака от двете страни на стълбището, където бяха спали.
Рахил плачеше със сгърчено от шок лице — от това, че се беше събудила, че бе гладна и че усещаше страха у баща си. Сол застана под яркото слънце и я полюля. После се качи на най-горното стъпало на Сфинкса, смени й пелените, подгря един от последните биберони и започна да я храни, а скимтенето се превърна в тихи сучещи звуци. След това я повдигна да се оригне и я разходи наоколо, докато бебето отново не се унесе в лек сън.
Оставаха по-малко от десет часа до „рождения й ден“. По-малко от десет часа до залез слънце и последните няколко мига от живота на дъщеря му. На Сол не за пръв път му се искаше Гробницата на времето да беше огромна стъклена сграда, символизираща космоса и божеството, което го управляваше. Ученият щеше да хвърля камъни по нея, докато не останеше нито едно здраво стъкло.
Опита да си спомни подробностите от съня си, но неговата топлота и спокойствие се разпръснаха под жестоката светлина на хиперионското слънце. Помнеше само настойчивата молба на Рахил. Мисълта да я принесе в жертва на Шрайка накара стомаха на Сол да се свие от ужас.
— Всичко е наред — прошепна й той. Детето се извиваше и въздишаше в коварните небеса на съня. — Всичко е наред, дечко. Корабът на консула скоро ще пристигне. Корабът на консула ще пристигне всеки момент.