Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Навярно всички ние и без това сме изразявали прекалено много презрение — унесено рече Дюре.
Сол вдигна очи, когато десетина точици яростна светлина се взривиха в ударни вълни от плазмени експлозии далеч в космоса.
— Иска ми се да имахме средства, за да се сражаваме с Бог на равни начала — с тих и напрегнат глас каза той. — Да се хвърлим срещу него в бърлогата му. Да му върнем за всички несправедливости, обсипали човечеството. Да |му позволим да промени самодоволната си арогантност [или да върви по дяволите.
Отец Дюре вдигна вежди и после се поусмихна.
— Познавам гнева, който изпитваш. — Свещеникът нежно докосна главичката на Рахил. — Хайде да се опитаме щ поспим малко преди разсъмване, а?
Сол кимна, легна до детето си и придърпа одеялото до бузата си. Той чу как Дюре шепне нещо, което можеше да е тихо пожелание за лека нощ или навярно молитва. Сол докосна дъщеря си, затвори очи и заспа.
Шрайка не дойде през нощта. Нито пък на следващото утро, когато слънчевите лъчи обагриха югозападните скали и докоснаха върха на Кристалния монолит. Сол се събуди, когато светлината пропълзя в долината — той откри че Дюре спи до него, а Мастийн и Брон все още са в безсъзнание. Рахил неспокойно се въртеше и плачеше като гладно новородено. Сол я нахрани с един от последните биберони, като издърпа подгряващото ушенце и почака един миг млякото да достигне телесна температура. През нощта в долината се бе спуснал студ и по стъпалата на Сфинкса блестеше скреж.
Рахил лакомо започна да яде, като издаваше тихите скимтящи и сучещи звуци, които Сол помнеше отпреди повече от петдесет години, когато Сара я беше хранила. Щом бебето свърши, ученият го почака да се оригне и го постави до рамото си, като лекичко я люлееше насам-натам.
Оставаше ден и половина.
Сол беше много уморен. Той остаряваше, въпреки единствената пулсенова процедура отпреди десет години. По времето, когато заедно със Сара нормално трябваше да се свободни от родителски задължения — единственото им дете да е завършило университет и да е заминало на археологически разкопки в Периферията — Рахил се бе заразила от болестта на Мерлин и родителството отново се бе спуснало върху тях. Кривата на тези задължения се бе издигала, колкото повече остаряваха Сол и Сара — после Сол сам, след въздушната катастрофа в света на Бърнард — и сега той беше много, много уморен. Но въпреки това, въпреки всичко, Сол с интерес забеляза, че не съжалява нито за ден от грижите си за дъщеря си.
Оставаше ден и половина.
След малко отец Дюре се събуди и двамата мъже закусиха с различните консерви, които Брон беше донесла със себе си. Хет Мастийн не се бе свестил, но Дюре му прикачи предпоследния медицински пакет и храмерът започна да получава течности и интравенозен хранителен разтвор.
— Мислиш ли, че трябва за прикачим на г. Ламиа последния медицински пакет? — попита Дюре.
Сол въздъхна и отново провери мониторите на инфотерма й.
— Не мисля. Пол. Според биомониторите, кръвната захар е висока… хранителното равнище е сякаш току-що чудесно се е нахранила. — Но как? Сол поклати глава.
— Навярно онова проклето нещо е някакъв вид пъпна воъв. — Той посочи към кабела, свързан с мястото на черепа й, където преди това беше невралният шунтов щекер.
— И какво ще правим днес?
Ученият погледна небето, което вече изсветляваше в зелено-лазурния купол, с който бяха свикнали на Хиперион.
— Ще чакаме — отвърна той.
Хет Мастийн се свести в дневната жега, малко преди слънцето да стигне зенита си. Храмерът седна изправено и каза:
— Дървото!
Дюре забърза нагоре по стъпалата от мястото, където се разхождаше в подножието им. Сол вдигна Рахил от сянката до стената и тръгна към Мастийн. Очите на храмера бяха съсредоточени върху нещо над равнището на скалите. Ученият вдигна поглед, но видя само избледняващото небе.
— Дървото! — отново извика храмерът и вдигна загрубялата си ръка. Дюре го хвана.
— Има халюцинации. Мисли си, че вижда „Игдразил“, дърволета си. Хет Мастийн се бореше в ръцете им.
— Не, не „Игдразил“ — задъхано каза той през пресъхналите си устни, — а Дървото. Последното дърво. Дървото на болката!
Тогава погледнаха и двамата мъже, но небето беше чисто, с изключение на няколкото облака, които вятърът духаше от югозапад. В този момент почувстваха порив на приливите на времето и Сол и свещеникът едновременно наведоха глави във внезапно замайване. Поривът премина.