Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Корабът на консула не пристигна до обяд. Корабът на консула не пристигна до средата на следобеда. Сол обикаляше дъното на долината, викаше имената на онези, които бяха изчезнали, пееше полузабравени песни, когато Рахил се събуди, и тананикаше приспивни стихчета, когато тя отново се унесе. Дъщеря му беше толкова мъничка и лека: родила се бе три и половина килограма и четирийсет и осем сантиметра, той добре помнеше това и се усмихваше на древните вещи в древния му дом, на света на Бърнард.
В късния следобед Сол се сепна, събуден от полудрямката си в сянката на протегнатата лапа на Сфинкса. Рахил беше будна в ръцете му, а по купола на дълбокото лазурно небе летеше космически кораб.
— Пристигна! — извика той и сякаш в отговор, Рахил се размърда и заизвива.
Дълъг син пламък от ядрен двигател проблясна с онази сила на дневна светлина, типична за космическите кораби, навлезли в атмосферата. Сол започна да подскача, изпълнен с облекчение за пръв път от много дни насам. Той викаше и скачаше, докато Рахил не изскимтя и заплака. Сол спря, вдигна я високо, макар да знаеше, че бебето още не може да фокусира очите си, но искаше дъщеря му да види красотата на снижаващия се над далечната планинска верига кораб, който се насочваше към високата пустиня.
— Той успя! — извика Сол. — Той идва! Корабът ще… Три тежки, тъпи грохота се разнесоха над долината почти едновременно. Първите два бяха от намаляването на скоростта на кораба. Третият беше гърмът от неговото унищожаване.
Сол зяпна, когато блестящата точка на върха на дългата следа от ядрения двигател внезапно се превърна в голямо, ярко слънце, избухна в облак от пламъци и кипящи газове и после се запремята към далечната пустиня на десетки хиляди горящи парчета. Ученият премига, за да проясни погледа си. Рахил продължаваше да плаче.
— Боже мой — прошепна Сол. — Боже мой. — Нямаше никакво съмнение в пълното унищожение на космическия кораб. Вторични експлозии раздвижиха въздуха, дори от трийсеткилометровото разстояние. Падащите парчета оставяха опашки от дим и пламъци към пустинята, планините и Тревното море зад тях. — Боже мой.
Сол седна върху топлия пясък. Беше прекалено изтощен, за да плаче, прекалено празен, за да направи нещо друго, освен да люлее детето, докато то не престана да скимти.
Десет минути по-късно ученият вдигна поглед нагоре, когато още две следи от ядрени двигатели прегориха небето, насочили се на юг от зенита. Единият от корабите избухна, прекалено надалеч, за да се чуе нещо. Вторият изчезна от поглед под южните скали, зад Брайдъл Рейндж.
— Може пък да не беше консулът — прошепна Сол. — Възможно е да нахлуват прокудените. Може би корабът на консула все пак ще дойде за нас.
Но корабът не пристигна до късния следобед. Не бе дошъл и до времето, когато светлината на малкото хиперионско слънце проблясна върху скалната стена и хвърли сянка върху Сол, застанал на най-високото стъпало на Сфинкса. Не беше пристигнал и когато цялата долина потъна в сянка.
Рахил бе родена след по-малко от трийсет минути. Сол провери пелените й, откри, че са сухи и я нахрани с последния биберон. Докато бебето сучеше, то вдигаше към него огромните си, тъмни очи и явно търсеше лицето му. Сол помнеше първите няколко минути, когато я бе държал, докато Сара почиваше под затоплените одеяла — очите на бебето го бяха изгаряли със същите въпроси и сепнатост от това, че попада в такъв свят.
Вечерният вятър довя облаци, които бързо се носеха над долината. От югозапад долетя тътен, отначало като далечна гръмотевица, а после с болезнената последователност на артилерийска стрелба, най-вероятно ядрени или плазмени бомби на петстотин или повече клика на юг. Сол огледа небето между снижаващите се облаци и зърна огнени метеоритни опашки, които се извиваха като дъга над главата му: балистични ракети или може би спускателни кораби. И в двата случая — смърт за Хиперион.
Не им обърна внимание. Той тихо попя на Рахил, докато бебето сучеше. Отиде до началото на долината, но после бавно се върна при Сфинкса. Гробниците блестяха както никога досега, трептяха с ярката светлина на неонови газове, възпламенени от електрони. В небето последните остатъци от залязващото слънце превръщаха ниските облаци в таван от пастелни пламъци.
Оставаха по-малко от три минути до последното честване на раждането на Рахил. Дори корабът на консула да пристигнеше сега, Сол знаеше, че няма да има време да се качи на борда или да остави детето си в криогенна сомния.
А и не искаше.
Ученият бавно се качи по стъпалата на Сфинкса, с пълното съзнание, че преди двайсет и шест стандартни години Рахил бе минала по същия път, без изобщо да предполага каква участ я очаква в тъмната крипта.