Кралица на магиите
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: The Belgariad #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на магиите». Краткое содержание книги:
Но пророчеството гласяло, че той ще се събуди и отново ще пожелае да установи господството си над целия свят. Сега Кълбото е откраднато от жрец на Торак и скоро ще настъпи мигът, когато злият Бог ще се събуди.
Великият магьосник Белгарат и дъщеря му Поулгара — най-могъщата вълшебница на света, вървят по следите, оставени от кълбото. Целта им е отново да си го възвърнат, преди да се е случило страшно, смъртоносно бедствие. Придружава ги момъкът Гарион — който само преди месеци е бил обикновено момче в обикновена селска ферма, ала сега тъкмо той е центърът на разгорешените събития. Младежът никога не е вярал в съществуването на магьосниците. Ала с всяка измината левга у него нараства особена сила. Тя го принуждава да прибягва до магии, които умът му не може да приеме.
— Това няма да е необходимо, капитане — отвърна принцесата. — Само махнете този предател от очите ми.
— Както желае нейно височество — отговори капитанът с дълбок поклон, после направи рязък жест и войниците отведоха Кадор встрани.
Гарион се взираше в белега на дланта си. От огъня, който пламнал там преди минути, нямаше и следа.
Дурник, когото легионерите бяха пуснали, го гледаше с ококорени очи.
— Мислех си, че те познавам — прошепна той. — Кой си ти Гарион, и как направи всичко това?
— Скъпият Дурник — нежно заговори леля Поул, докосвайки ръката му. — Все още вярва само на онова, което може да се види. Гарион е същото момче, каквото е бил винаги.
— Искаш да кажеш, че го направи ти? — Дурник се взря в тялото на Чамдар и бързо отклони поглед.
— Разбира се — отговори тя. — Ти познаваш Гарион. Той е най-обикновеното момче на света.
Ала Гарион знаеше, че истината е друга. Волята беше негова и необходимата Дума беше избрал самият той.
„Мълчи! — предупреди го гласът на леля Поул, зазвучал отново в ума му. — Никой не трябва да узнае.“
„Защо ме нарече Белгарион?“ — беззвучно попита той.
„Защото това е твоето име — отговори гласът й. — Сега опитай да се държиш естествено и не ми досаждай с въпросите си. Ще поговорим за това по-късно.“ — След това гласът й изчезна.
Другите останаха неловко изправени по местата си, докато легионерите отведоха Кадор. Когато войниците изчезнаха от очите им, Се’недра заплака — вече не беше необходимо да запазва самообладание, достойно за императорска дъщеря. Леля Поул прегърна дребничкото момиче и започна да го утешава.
— Предполагам, че ще е по-добре да погребем това — рече Барак и срита останките на Чамдар. — Дриадите сигурно ще се обидят, ако си тръгнем и оставим тази купчина да опушва гората.
— Ще си донеса лопатата — обади се Дурник.
Гарион се обърна и тичешком премина край Барак и Хетар. Ръцете му трепереха, чувстваше се така изтощен, че едва се държеше на краката си.
Тя го беше нарекла Белгарион; името забушува в ума му, като че винаги е било негово — като че през всичките години от краткия му живот нещо му бе липсвало до момента когато името го направи завършен, цялостен човек. Ала Белгарион беше същество, което с Волята си, с необходимата Дума и докосването си можеше да превръща плътта в жив огън.
„Ти го направи!“ — обвини той сухото, разумно присъствие в ума си.
„Не! — отвърна гласът. — Аз само ти показах какво трябва да сториш. Волята, Думата и докосването бяха изцяло твои.“
Гарион знаеше, че това е истина. С ужас си спомни последната молба на своя враг, нажежената си, обвита в пламъци ръка, с която беше отхвърлил зова за милост на агонизиращия. Отмъщението, което така отчаяно бе желал през последните няколко месеца, се беше превърнало в ужасен факт, ала вкусът, който остави то в душата му, беше горчив.
После коленете му се превиха, той се отпусна на земята и заплака като малко, нещастно дете.
ТРЕТА ЧАСТ
НИЙСА
ГЛАВА 23
Земята все още беше същата. Дърветата и небето не се бяха променили. Беше пролет, защото сезоните все още не бяха избягали в небитието, следвайки своя величествен ход. Ала за Гарион нищо нямаше да бъде такова, каквото го познаваше до този ден.
Прекосиха Леса на дриадите и стигнаха до бреговете на Горската река, която очертаваше южната граница на Толнедра. От време на време младежът улавяше странните погледи на своите приятели — изпълнени с несигурност, замислени. А Дурник, добрият, благоразумен Дурник, се държеше така, като че едва ли не се плашеше от него. Само леля Поул бе непроменена, безгрижна.
„Не се тревожи за това, Белгарион“ — тихо шептеше гласът й в ума му.
„Не ме наричай така“ — отвръщаше й раздразнено младежът.
„Това е името ти — твърдеше беззвучният глас. — По-добре свикни с него.“
После чувството, че тя присъства в ума му, изчезваше. Бяха им необходими няколко дни, за да стигнат до морето. Променливата облачност се запази, макар че не започна да вали дъжд. Когато излязоха на широкия бряг при устието на реката, духаше силен морски бриз. Вълните се блъскаха в пясъка и по върховете им блестяха бели гриви пяна.
Далеч зад прибоя беше закотвен изящен черен черекски боен кораб. Въздухът беше изпълнен с крясъците на десетки чайки. Барак дръпна юздите на коня си, сложи длан над очите си и избоботи:
— Корабът ми изглежда познат.