Белгарат — магьосникът
- Автор: Эддингс Дэвид, Едингс Лий
- Серия: belgariad/mallorean #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивелин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Белгарат — магьосникът». Краткое содержание книги:
Подминах Пролгу и продължих в югоизточна посока, право към Долината. Зърнах няколко алгорота да се прокрадват сред близките дървета, а веднъж се натъкнах и на хергеле от хрулжини, но те мъдро решиха да ме оставят на мира. Бързах ужасно и онзи, който се осмелеше да ме забави, едва ли щеше да остане доволен от резултата.
Спуснах се по планинския склон към брега на една неголяма рекичка. Тъй като всички местни реки рано или късно се вливаха в могъщата Алдур, то най-бързият начин да се добера до Долината бе просто да проследя течението на някоя, за да достигна накрая до полята на Алгария.
Не мога да си спомня защо точно реших да си възвърна човешкия облик, след като се озовах на брега на реката. Може би защото помислих, че имам нужда от едно хубаво къпане. Вече шест месеца бях в непрекъснато движение и сега определено не исках да се появя пред Поледра вмирисан като стар козел. Може пък да е било защото изведнъж ми се прииска да хапна нещо печено. Като вълк диетата от суровото месо на зайци и сърни, както и по някоя полска мишка от време на време, ме задоволяваше. Но тъй като не бях изцяло вълк, понякога страшно ми се приискваше да опитам и човешка гозба. Тъй че си хванах една сърна, превърнах се отново в човек и се заех да наклада огън. След като се справих с това, отрязах едната плешка и я сложих да се пече. После се съблякох и хубавичко се изкъпах.
Като се замисля сега, май прекалих с яденето. Един вълк в движение не отделя кой знае колко време за ядене — обикновено колкото за няколко хапки, преди да хукне отново. Тъй че ми се беше отворил завиден апетит.
След като се наядох до насита, аз полегнах, за да дремна край огъня. Наистина не знам колко време съм спал, но накрая ме събуди някакъв странен звук, наподобяващ човешки кикот. Веднага се проклех заради лекомислието си. Една глутница скални вълци някак бе успяла да се промъкне и да ме обгради.
Терминът „скален вълк“ е доста подвеждащ. Всъщност става въпрос за животни, които са далеч по-близо до хиените. Те се хранят с мърша и сега най-вероятно бяха доловили миризмата на мъртвата сърна. Най-простото решение беше да се превърна отново във вълк и да им избягам, но стомахът ми беше така претъпкан, че нямах никакво желание за тичане. Освен това се чувствах леко ядосан. Бях задрямал доста приятно и това, че ме бяха събудили, никак не ми харесваше. Стъкнах отново огъня, опрях гръб върху дънера на близкото дърво и зачаках, за да видя какво са намислили скалните вълци. Ако решаха обаче да скъсят дистанцията, на сутринта щеше да остане една глутница скални вълци по-малко.
Не след дълго мярнах първите грозни муцуни да се мотаят наоколо, но огънят все още ги плашеше. До края на нощта не се случи нищо по-интересно. Фактът, че вълците не искаха да се откажат, но пък и не можеха да съберат кураж, за да ме нападнат, ми се стори доста странен. Това не е обичайният начин, по който се държат скалните вълци.
Зората тъкмо докосваше източния хоризонт, когато разбрах каква е причината за това.
Тъкмо бях хвърлил поредната порция дърва в огъня, когато забелязах с периферното си зрение някаква раздвижване в далечния край на поляната. Реших, че това ще да е някой от скалните вълци, затова измъкнах една пламнала пръчка от огъня и понечих да я запокитя по нахалното животно.
Оказа се обаче, че не е скален вълк. Беше елдрак.
Естествено, бях виждал елдраци и преди, но винаги от голямо разстояние, затова нямах представа колко големи са всъщност тези зверове. Тихичко се смъмрих, задето не бях се превърнал във вълк, докато все още имах тази възможност. Промяната на облика отнема известно време, а елдракът беше вече съвсем наблизо. Ако и той се окажеше толкова превъртял, колкото бяха алгоротите и хрулжините, едва ли щях да имам достатъчно време, за да се преобразя.
Звярът беше рунтав и близо два метра и половина висок. По главата му нямаше нещо, което може да мине за нос, а долната му челюст стърчеше издадена напред. Кървавочервените му очи бяха съвсем малки, като на глиган.
— Защо това човеко-нещо е дошло в територията на Грул? — изръмжа елдракът.
Това си беше сериозна изненада. Знаех, че елдраците са доста по-интелигентни от алгоротите и хрулжините, но чак пък да говорят…
Бързо си възвърнах самообладанието. Фактът, че той може да говори, даваше възможност за мирно решаване на проблема.
— Не исках да нарушавам територията ти, старче. Просто минавам оттук. Не знаех, че това са твои земи.
— Всички знаят — гласът му бе ужасяващ. — Всички знаят, че това е територията на Грул.
— Е, не съвсем всички. Аз идвам от друго място, а ти не си маркирал много добре границите си.