Входът за рая — платен

Гневът беше надеждна защита, но едва ли щеше да й позволи да надделее и да удържи окончателна победа. Гневът беше лекарство, но не и чудотворен лек. Той само за кратко притъпяваше болката, без да премахне първопричината за агонията.

Точно сега гневът й беше по-вреден и пагубен от всякога. Ако отвърнеше на бюрократичната арогантност на Ф. и я нападнеше със сарказъм и присмех, щеше да получи удовлетворение, но за сметка на Лейлъни и нейната съдба.

Ф. беше излязла от стаята най-вероятно за да помоли секретарката да провери дали наистина са я пуснали по-рано от затвора. В края на краищата тя може да е опасен беглец, дошла тук, облечена в розов костюм и обувки на високи токове, за да открадне парите от кафе-машината или да задигне цял кашон с написаните на китайски език правителствени брошури и листовки за връзката между тютюнопушенето и нарасналия брой на децата-върколаци.

Опитвайки се да потисне гнева си, Мики си припомни, че беше попаднала в затвора по собствена вина и заради своя избор. Не Ф. Бронсън я беше запознала с фалшификатора на документи, който я беше повел със себе си. Нито пък Ф. беше виновна, че Мики беше отказала да сътрудничи на властите. Тя сама беше взела решение да не изпее копелето и да не се представя пред съда като объркана и подведена невинна млада жена, каквато на практика беше.

Вратата се отвори и служителката отново влезе.

Мики веднага вдигна глава и отвори очи. Не искаше да я виждат примирена и отчаяна.

Ф. не даде никакво обяснение за временното си отсъствие и се върна зад бюрото, без да я погледне. Хвърли поглед към чантичката на Мики, сякаш се питаше дали в нея няма скрит пистолет, резервни пълнители и достатъчно патрони, за да се съпротивлява на полицията.

— Как се казва детето? — попита.

— Лейлъни Клонк. — Мики произнесе буква по буква и двете имена. Реши да не обяснява, че фамилията явно е измислена от побърканата майка на момичето. Историята на Лейлъни беше достатъчно сложна и объркана дори само като човек прочетеше името й.

— Знаете ли на колко е години?

— На девет.

— Имената на родителите?

— Живее с майка си и пастрока си. Майката се нарича Синсемила.

— Какво искате да кажете с това „се нарича“?

— Ами, едва ли е истинското й име.

— Защо не? — Ф. забоде поглед в клавиатурата.

— Така се казва един много силен вид трева.

Служителката се озадачи.

— Трева?

— Нали знаете — трева, коноп, марихуана.

— Не. — Ф. извади хартиена кърпичка от една кутия и избърса шията си. — Не, не знам. Няма как да знам. Най-лошият ми порок е кафето.

Мики почувства, че пак я критикуват и унижават. Постара се да запази спокойствие и отвърна:

— Не употребявам наркотици. Никога не съм го правила.

Това беше вярно.

— Не съм полицай, госпожо Белсонг. Няма защо да се притеснявате от мен. Просто съм загрижена за бъдещето на момичето.

За да се заеме Ф. със случая, и то да подеме истински кръстоносен поход, тя трябваше да повярва на Мики. А за да повярва на Мики, трябваше да почувства някаква близост с нея. До момента двете като че нямаха нищо общо, освен че бяха жени. Но само полът не е достатъчен да породи у тях сестрински чувства.