Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— В затвора ли се научихте да работите със софтуерните приложения.
Макар че служителката изглеждаше безобидна с любезната си усмивка, тя усети, че това е прелюдия към следваща нападка и унижение.
— Да. Хубава програма имаха.
— Как ви се струва пазарът на труда напоследък?
От влизането на Мики в кабинета това, изглежда, бяха първите реплики като жена на жена.
— Всички казват, че икономиката е в криза.
— Хората непрекъснато се оплакват и хленчат.
Мики не знаеше какво да отговори.
— В този пазар — продължи Ф. с тон, в който прозвуча загриженост — трябва да си перфектен, когато отиваш на интервю за работа. Да имаш само плюсове и никакви минуси. Ако бях на ваше място, щях да променя начина си на обличане. Дрехите често вършат това, което ние не успяваме.
Коралово-розовият костюм беше най-хубавият тоалет на Мики.
Ф. сякаш прочете мислите й.
— Не е важно откъде е купен костюмът и каква марка е. Това няма значение. Но полата ви е прекалено къса и тясна, я с бюста, който имате, не носете блузи с дълбоки деколтета. Скъпа, тази страна е пълна с алчни за пари адвокати. А вие изглеждате така, сякаш целта ви е да разорите фирмата работодател, като примамите някой от собствениците и после го осъдите да ви плати обезщетение за сексуален тормоз. Когато служителите за подбор на персонала ви видят, без значение дали са мъже или жени, те си казват, че бихте им създали само неприятности, и веднага ще ви отхвърлят. Напоследък има достатъчно неприятности и нови не им трябват. Ако намерите малко време да се преоблечете преди интервюто, няма да сгрешите. Такъв е моят съвет. Не трябва да изглеждате толкова… фрапантно.
Притеглянето от черната дупка на Ф. докара Мики до забрава.
Може би съветът за дрехите беше наистина добронамерен. А може и да не беше. Дали благодари на Ф. за препоръката, или не й благодари? Не усети кога излезе от кабинета. Вратата зад нея беше затворена, но тя не помнеше да е прекрачвала прага на стаята.
Каквото и да беше казала, беше сигурна, че не е сторила нищо, за да отчужди още повече Ф. или да попречи на Лейлъни да получи помощ. Нищо друго нямаше значение. Нито нейните мечти, нито гордостта й. Не и сега.
Както и преди да влезе, в приемната имаше само четири стола. Вече седем, а не пет души чакаха да ги приемат.
В коридора като че беше по-горещо отколкото в кабинета.
Още по-горещо беше в асансьора, който само леко подрънкваше, докато се спускаше надолу. При слизането налягането се увеличи, сякаш Мики се намираше на борда на някакъв дълбоководен батискаф и се спускаше в океанска падина. Долепи ръка до стената. Очакваше всеки момент металният панел под дланта й да се изкриви. Пожела си усмиреният й гняв сега да можеше отново да избухне, горещ и зноен, за да балансира лятната горещина с телесната й температура. Защото иначе оставаше само едно тихо разочарование, близко до пълното обезверяване.
Намери тоалетните на първия етаж. Гадеше й се и се боеше, че всеки момент може да повърне.
Вратите бяха отворени. Помещението беше празно. Тишина и спокойствие.
Пусна студената вода на една от мивките и напълни шепите си. Затвори очи. Бавно си пое дъх и издиша. Водата не беше много студена, но й помогна.
Когато накрая си изсуши ръцете, се обърна към огледалото в цял ръст на стената до машината за тоалетна хартия. Когато тръгваше, си мислеше, че е облечена подходящо, за да направи необходимото впечатление. Смяташе, че изглежда делова и енергична. Мислеше си, че изглежда добре, страхотно.
Сега отражението от огледалото й се присмиваше. Полата беше твърде къса и твърде тясна. Макар че не беше с огромно деколте, блузата все пак не беше подходяща за интервю за работа. Токчетата на обувките й може би също бяха прекалено високи.
Изглеждаше наистина фрапантно. Евтино. Изглеждаше като жената, каквато всъщност си беше. Не като жената, каквато искаше да бъде. Не се обличаше заради себе си или заради работата, а заради мъжете, и то заради този тип мъже, които никога не се отнасяха към нея с уважение. За онзи тип мъже, които съсипаха живота й. Странно, но огледалото у дома досега не й беше показвало това, което искаше да види.
Хапчето беше горчиво, но по-горчив беше начинът, по който Ф. Бронсън се държа с нея през цялото време.
Макар и да беше трудно да се вслушаш в подобен съвет от някого, който те уважава и е загрижен за теб. Все пак беше като да глътнеш хапчето с лъжица мед. На нея обаче й се наложи да преглътне с оцет. А ако Ф. Бронсън си мислеше, че й дава лекарство, а не отрова, едва ли щеше да й го даде.
Години наред Мики беше изглеждала добре и сексуално привлекателна. Можеше да получи всичко, което пожелаеше. Но сега, след като вече това не й беше необходимо, сега, когато вече не я влечаха купоните и тръпката с „лоши“ мъже, когато имаше по-големи очаквания и амбиции, огледалото разкри един евтин блясък, вдървеност и наивност. И отчаяние, от което й се гадеше.