Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
Лайла става, отупва сухите листа от себе си и излиза от колибата. Вън светлината се е променила леко. Духа вятър и тревите се люлеят, а клоните на върбите се удрят един в друг.
Преди да напусне поляната, Лайла хвърля последен поглед на колибата, където Мариам бе спала, яла, мечтала, затаявала дъх в очакване на Джалил. Върбите хвърлят витиевати сенки по грохналите стени и тези сенки се разместват с всеки порив на вятъра. На плоския покрив е кацнала врана. Тя кълве нещо, грачи и отлита.
— Сбогом, Мариам.
После, без да си дава сметка, че плаче, Лайла хуква надолу през тревата.
Хамза все още седи на камъка. Щом я зърва, той става.
— Да вървим — казва и добавя: — Трябва да ви дам нещо.
Лайла го чака в градината до външната врата. Момчето, което им поднесе чай, стои под една смокиня с пиле в ръце и я гледа невъзмутимо. Лайла зърва две лица — на възрастна жена и на момиче, и двете с хиджаби, които я наблюдават стеснително от един прозорец.
Вратата на къщата се отваря и Хамза се появява. Носи кутия.
Подава я на Лайла.
— Джалил хан я донесе на баща ми около месец преди да умре. Помоли го да я пази, докато Мариам дойде да си я потърси. Баща ми я пази две години. После, преди и той да си отиде от този свят, я даде на мен със заръката аз да я пазя за Мариам. Само че тя… както знаете, не се върна повече.
Лайла поглежда към овалната тенекиена кутия. Прилича на стара бонбониера. Оцветена е в маслиненозелено, а позлатата на изрисуваните по капака орнаменти е избледняла. Отстрани кутията е леко ръждясала, а на предния ръб на капака има две малки вдлъбнатини. Лайла се опитва да я отвори, но тя е заключена.
— Какво има в нея? — пита тя. Хамза слага ключе в дланта й.
— Баща ми никога не я отвори. Нито аз. Мисля, че Божията воля е била това да направите вие.
Когато се връща в хотела, Тарик и децата още не са се прибрали. Лайла сяда на леглото с кутията в скута си. Част от нея иска да не я отключва и намеренията на Джалил, каквито и да са били, да си останат загадка. Но в крайна сметка любопитството й се оказва твърде силно. Пъхва ключето в ключалката и след известно напъване и разклащане все пак я отваря.
Вътре открива три неща — плик, платнена торбичка и видеокасета.
Лайла взима касетата и слиза при рецепцията. От възрастния служител, който ги е посрещнал, узнава, че в хотела има само едно видео и то е в най-големия апартамент. В момента апартаментът е свободен и човекът се съгласява да я заведе в него. Поверява рецепцията на един млад мустакат мъж в костюм, който разговаря по мобилен телефон.
Възрастният служител води Лайла на втория етаж, отива до вратата в дъното на дългия коридор, отваря я и я пуска да влезе. Очите й зърват единствено телевизора в ъгъла и нищо друго.
После тя включва телевизора и видеото, слага касетата и натиска копчето. Няколко минути на екрана няма нищо и Лайла започва да се чуди защо Джалил си е направил труда да остави на Мариам празна касета. Но после засвирва музика и се появяват образи.
Лайла се мръщи, но продължава да гледа минута-две. После спира касетата, превърта я назад и отново я пуска. Пак същите кадри.
Възрастният служител я гледа озадачен.
Филмът на екрана е „Пинокио“ на „Уолт Дисни“. Лайла недоумява.
Тарик и децата се прибират в хотела малко след шест. Азиза хуква към Лайла и й показва обиците, които Тарик й е купил — сребърни с пеперудка от емайл на всяка. Залмай стиска здраво надуваем делфин, който писука, щом го натиснеш по муцунката.
— Как си? — пита я Тарик и я прегръща през рамо.
— Добре съм — отговаря тя. — Ще ти разкажа по-късно.
Отиват да хапнат наблизо. Ресторантчето е тясно, масите са покрити с мушама, вътре е задимено и шумно. Но агнешкото е крехко и сочно, а хлябът — топъл. След вечеря се разхождат малко. Тарик купува на децата фунийки сладолед от розова вода. Сядат да го изядат на една пейка, а планините зад тях се очертават на аленото небе. Въздухът е топъл и изпълнен с кедров аромат.
Лайла е отворила плика, след като е изгледала видеокасетата. В него има писмо, написано със синьо мастило върху жълта хартия на широки редове.
В писмото пише:
13 май, 1987 г.
Скъпа моя Мариам,
Моля се това писмо да те завари в добро здраве.
Както знаеш, дойдох преди месец в Кабул, за да говоря с теб. Но ти не пожела да ме видиш. Бях разочарован, но не те виня. На твое място може би щях да направя същото. Загубих много отдавна правото да се ползвам от твоето благоволение, за което трябва да се сърдя единствено на себе си. Но ако четеш това писмо, значи си прочела писмото, което оставих на вратата ти. Прочела си го и си дошла при молла Файзула, както те моля. Благодарен съм ти за това, Мариам джо. Благодарен съм за тази възможност да ти кажа няколко думи.