Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Тук имаше поток — обяснява леко задъхан Хамза. — Но отдавна пресъхна.
Казва й, че ще я чака тук, а тя да мине през пресъхналото корито и да върви към планините.
— Ще чакам тук — казва и сяда на камък зад една топола. — Вие вървете.
— Аз няма да…
— Не се притеснявайте. Останете колкото ви е нужно. Вървете, хамшира.
Лайла му благодари и скача от камък на камък през пресъхналия поток. Между камъните има счупени бутилки, ръждясали консервни кутии, наполовина заровен в земята и покрит с плесен метален сандък с поцинкован капак.
Лайла поема към планините, към плачещите върби, които вече вижда; клоните им се полюляват при всеки порив на вятъра. Сърцето й бие учестено. Както бе казала Мариам, върбите образуват кръг, а в средата му има поляна. Тя тръгва по-бързо, вече почти тича. Поглежда през рамо и вижда, че Хамза е малка фигура в далечината, а чапанът му е ярко цветно петно сред кафявите дънери. Лайла се спъва в камък и едва не пада, но успява да се задържи. Останалата част от пътя изминава с твърда крачка. Задъхва се, когато стига до върбите.
Колибата на Мариам е все още там.
Приближавайки я, Лайла вижда, че единственият прозорец е без стъкло, а вратата липсва. Мариам й бе говорила и за курник, пещ и дъсчен клозет, но от тях няма и помен. Спира, преди да прекрачи прага. Вътре бръмчат мухи.
Трябва да мине странично, за да не закачи огромна развяваща се паяжина. Вътре е сумрачно и й трябват няколко минути, докато очите й свикнат. После вижда, че колибата е дори по-малка, отколкото си я е представяла. От дървения под е останала само половин изгнила дъска. Другите сигурно са били изкъртени и използвани за огрев. Тъй че сега подът е застлан със сухи листа, счупени бутилки, смачкани хартийки от дъвка, диво расли гъби и угарки. Но най-вече с бурени, някои ниски, други — дръзко плъзнали по стените.
Петнайсет години, казва си Лайла. Петнайсет години на това място.
Сяда с гръб към стената и слуша свистенето на вятъра през клоните на върбите. И на тавана има паяжини. Някой е изписал нещо със спрей на едната стена, но една част се е изтрила и Лайла не може да го разчете. Дава си сметка, че буквите са руски. В единия ъгъл има изоставено гнездо, в другия с главата надолу виси прилеп.
Лайла затваря очи и известно време стои така.
В Пакистан понякога й беше трудно да си спомни отделни черти от лицето на Мариам. Често то й убягваше като дума на върха на езика. Но сега тук беше лесно да го повика под клепачите си — мекия блясък на погледа й, издължената брадичка, загрубялата кожа на врата, усмивката със стиснати устни. Тук Лайла отново може да усети топлината на скута й, как Мариам я люлее, декламира й стихове от Корана; да усети как думите вибрират надолу по тялото на Мариам, към коленете й и влизат в собствените й уши.
После изведнъж бурените започват да изчезват, сякаш някой под земята ги дърпа надолу за корените. Те потъват все по-надолу и по-надолу, докато земята в колибата не поглъща и последния бодлив стрък. Паяжините се размотават магически. Птичето гнездо се разпада от само себе си, сламките се освобождават една по една и излитат навън от колибата. Невидима четка забелва руските думи от стената.
Дъските на пода са отново на мястото си. Лайла вече вижда две тесни легла, дървена маса, два стола, чугунена печка в ъгъла, полици по стените, на които са наредени глинени гърнета и тигани, почернял чайник, чаши и лъжици. Чува кудкудякането на кокошките, далечното бълбукане на потока.
Малката Мариам седи на масата и майстори кукла на светлината на газената лампа. Тананика си нещо. Лицето й е гладко и свежо, косата чиста и сресана назад. И всичките й зъби са на мястото си.
Лайла наблюдава как Мариам залепва плитки от прежда на главата на куклата си. След няколко години това момиче ще е жена, която ще иска малко от живота, няма никога да обременява другите, няма да дава да се разбере, че и тя е тъгувала и страдала, имала е мечти, с които са се подиграли. Жена, която ще е като камък на дъното на река, чиято красота не се изхабява от бурното течение, а само става по-изящна. Лайла вече съзира нещо в очите на това момиче, нещо дълбоко в същината й, което нито Рашид, нито талибаните ще са в състояние да пречупят. Нещо твърдо и непоклатимо като канара от ръждив пясъчник. Нещо, което в крайна сметка ще се окаже за нея гибел, а за Лайла — спасение.
Момиченцето вдига очи. Слага куклата на масата. Усмихва се.
— Лайла джо?
Лайла отваря рязко очи, ахва и рухва. Шумът подплашва прилепа и преди да излети през прозореца, той се стрелва от единия в другия ъгъл на колибата, размахвайки криле като страниците на разлистваща се книга.