Хиляда сияйни слънца
- Автор: Хосейни Халед
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хиляда сияйни слънца». Краткое содержание книги:
Тази удивителна история за един негероичен живот с героичен завършек крие неочаквани обрати, трагични и щастливи изненади. От нея отеква свистене на ракети и музика на тамбури, носи се миризма на ориенталски подправки и барутен дим.
„Хиляда сияйни слънца“ е хроника на три десетилетия от потресаващата история на Афганистан, ода за приятелството и саможертвата в името на достойнството и обичта. Книга, която не се забравя и не оставя никого безучастен. Една от малкото книги днес, които ни разтърсват и вълнуват, карат ни да сме по-добри.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=25069
— Съжалявам — казва Лайла и с почуда осъзнава, че всяка история тук е белязана от смърт, загуба и много скръб. Но въпреки това вижда, че хората намират начин да оцелеят, да продължат напред. Лайла мисли за собствения си живот, за всичко преживяно и не може да повярва, че е оцеляла, че е жива и седи в това такси и слуша историята на този човек.
Гул Даман е село с няколко опасани от зидове къщи сред колиби от кал и слама. Загорели жени готвят пред колибите с плоски покриви, а лицата им са потни от парата, която се вдига от опушените казани върху огнищата. Мулета ядат от ясли на открито. Деца спират да гонят кокошките и хукват след таксито. Мъже бутат пълни с камъни колички. И те спират и гледат, докато колата отмине. Шофьорът прави завой и минава покрай гробище с пооронена от времето гробница в средата. Шофьорът обяснява, че там е погребан селският суфия.
Има и вятърна мелница. В сянката на ръждясалите й бездействащи крила са клекнали три момчета и си играят в калта. Шофьорът спира и се надвесва през прозореца. Отговаря му най-голямото момче — посочва му една къща по-нагоре по пътя. Шофьорът му благодари и пак потегля.
Таксито стига до оградена със зид едноетажна къща. Лайла вижда клоните на смокините, надвиснали над улицата.
— Няма да се бавя дълго — казва тя на шофьора.
Портата отваря нисък, слаб мъж на средна възраст с рижа коса. В брадата му има сиви кичури. Мъжът носи чапан върху пирхан-тумбан.
Двамата си разменят поздрав.
— Това ли е домът на молла Файзула? — пита Лайла.
— Да. Аз съм синът му, Хамза. Мога ли да ви помогна с нещо, хамшира!
— Тук съм заради една стара приятелка на баща ви, Мариам.
Хамза примигва и по лицето му пробягва недоумение.
— Мариам…
— Дъщерята на Джалил хан.
Той отново примигва. После се хваща за бузата си и лицето му светва в усмивка, разкриваща дупки и гниещи зъби.
— Ооо! Мариам! Дъщеря ли сте й? Тя… — Сега той извива врат и наднича нетърпеливо зад гърба й. — Тя тук ли е? Толкова време мина! Мариам тук ли е?
— Умря, за жалост.
Усмивката изчезва от лицето на Хамза. Стоят известно време на вратата, а той не откъсва очи от земята. Наблизо изревава магаре.
— Заповядайте — казва Хамза и отваря със замах вратата. — Моля, заповядайте.
Сядат на пода в полуголата стая върху хератски килим и избродирани с мъниста възглавнички. На стената виси рамкирана снимка на Мека. Сядат до отворения прозорец, от двете страни на продълговато слънчево петно. От съседна стая се чува женски шепот. Малко босоного момче слага пред тях поднос с чай и нуга халва с шамфъстък. Хамза кимва към него.
— Синът ми.
Момчето излиза, без да каже дума.
— Е, разкажете ми — казва Хамза уморено.
Лайла му разказва. Разказва му всичко. Отнема й повече време, отколкото си е мислела. Към края полага усилия да запази самообладание. Не й е лесно да говори за Мариам, минала е само година.
Когато свършва, Хамза дълго мълчи. И върти бавно чашката си върху чинийката ту на една, ту на друга страна.
— Баща ми, мир на душата му, я обичаше — казва най-сетне. — Той изпя азан в ухото й, когато се роди. Ходеше при нея всяка седмица, без нито веднъж да пропусне. Понякога ме взимаше със себе си. Беше неин учител, да, но и приятел. Баща ми беше милосърден човек. И се съсипа, когато Джалил хан я ожени.
— Съжалявам за баща ви. Бог да го прости. Хамза благодари с кимане.
— Той живя до дълбока старост. Всъщност надживя Джалил хан. Погребахме го в селското гробище недалеч от мястото, където е майката на Мариам. Баща ми беше много благ човек, дар Божи.
Лайла оставя чашката си и пита:
— Мога ли да ви помоля нещо?
— Разбира се.
— Ще ми покажете ли къде е живяла Мариам? Ще ме заведете ли там?
Шофьорът се съгласява да изчака още известно време.
Хамза и Лайла излизат от селото и тръгват надолу по шосето, свързващо Гул Даман с Херат. След около петнайсет минути той й посочва тясна пролука във високата трева от двете страни на пътя.
— Ето, оттук. Има пътека.
Тя е неравна, виеща се и едва забележима под растителността и шубраците. Тревата се люлее от вятъра и я удря по глезените, докато двамата с Хамза следват извивките на пътеката. От двете им страни пъстреят диви цветя, едни високи и къдрави, други ниски, с разперени като ветрила листа. Тук-там изпод ниските храсти наднича лютиче. Над главата си Лайла чува цвъртенето на лястовици и припряното скърцане на скакалци в краката си.
Те се изкачват около двеста метра, после пътеката става равна и извежда на малка поляна. Спират и си поемат дъх. Лайла замахва с ръка и отпъжда от челото си рояк кръжащи пред лицето й комари. На хоризонта се виждат ниски планини, няколко тополи, всевъзможни храсти, чиито имена тя не знае.