Време на презрение

Градушката от чакъл изведнъж престана да се сипе върху нея и удари в противоположния край на фунията. Еднорогът застана на задни крака, изцвили неистово, ръбът на фунията се срути под него. Опита се да се изтръгне от ронещия се пясък, но напразно — потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко и все по-бързо се плъзгаше към дъното. Страховити щипки изщракаха гръмко. Еднорогът зацвили отчаяно, подскочи, безрезултатно удряйки с копита по сипещия се пясък. Задните му крака изцяло потънаха. Щом се плъзна до дъното на ямата, веднага го стиснаха чудовищните клещи на скритото в пясъка същество.

Когато чу ужасения му вик от болка, Цири изкрещя яростно и се хвърли надолу, измъквайки камата си от ножницата. Когато се озова на дъното, тя мигновено разбра грешката си. Чудовището се криеше дълбоко, ударите на камата не можеха да го достигнат през пясъка. Отгоре на всичко хванатият от чудовищните щипки и влачен към пясъчния капан еднорог беше обезумял от болка, квичеше и махаше на сляпо с предните си копита, заплашвайки да й строши костите.

Вещерските танци и фокуси нямаше да помогнат тук. Но имаше едно доста просто заклинание, което можеше да свърши работа. Цири призова Силата и удари с телекинеза.

Нагоре се издигна облак от пясък, разкривайки скритото чудовище, вкопчило се в бедрото на квичащия еднорог. Цири също изпищя от ужас. Никога не беше виждала нещо по-отвратително — нито на живо, нито на картинки, нито във вещерските книги. Дори не можеше да си представи нещо толкова отблъскващо.

Чудовището беше сиво-кафяво, овално и разплуто, като напила се с кръв дървеница; сегментите на издутото му тяло бяха покрити с рядка козина. Изглежда нямаше никакви крака, затова пък щипките му бяха дълги почти колкото тялото му.

Изгубило защитата на пясъка, съществото веднага пусна еднорога и започна да се зарива с бързи, резки поклащания на мехурестото си тяло. Това му се удаваше страшно добре, помагаше му също и трескаво изкачващия се по кратера еднорог, който срутваше надолу вълни от пясък. Цири беше обзета от бяс и жажда за мъст. Хвърли се към едва виждащата се над пясъка твар и заби камата си в изпъкналия й гръб. Нападна го отзад, предвидливо придържайки се далеч от тракащите щипки, които, както се оказа, чудовището можеше да извива далеч назад. Удари го отново, а звярът продължи да се зарива с невероятна скорост. Но се зариваше не за да избяга, а за да атакува. Достатъчни му бяха още две поклащания, за да се скрие напълно отдолу. След това рязко изхвърли пясъка, засипвайки Цири до средата на бедрата. Тя се хвърли рязко назад, но нямаше накъде да бяга — наоколо имаше само пясък, всяко движение я повличаше надолу. А пясъкът на дъното избухна в понесла се към нея вълна, от която се подадоха щракащите, завършващи с остри куки щипала.