Избрани творби в осем тома (Том 6)
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Бакърджиев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Избрани творби в осем тома (Том 6)». Краткое содержание книги:
ТРИБУЛЕ
Не! Трябва занаят да имаш във ръцете!
ЧОВЕКЪТ
Защо да прося днес в бедняшко облекло?
При четири деца…
ТРИБУЛЕ
Погрешно би било
без грижи да растат…
(Като си тръгва.)
Дано ви бог помага!
ДЬО ПИЕН (на Дьо Горд, сочейки Трибуле)
Ей! Светло е. И той ще ни познае. Бягай!
Излизат.
ТРИБУЛЕ (на Човека)
Е, лека нощ!
ЧОВЕКЪТ (с поклон)
Сеньор, покорен ваш слуга!
(Излиза.)
ТРИБУЛЕ (гледа го как се отдалечава)
Със него на едно равнище сме сега —
драстичния език и шпагата звънлива!
За смях съм аз роден, а той — за да убива!
Сцена втора
След като Човекът се скрива, Трибуле отваря тихо вратичката в стената на двора. Поглежда предпазливо навън, после изважда ключа от бравата и отново внимателно заключва отвътре. Прави няколко крачки с разтревожен й загрижел вид.
ТРИБУЛЕ (сам)
Старикът ме прокле… Когато след речта
„Бъди проклет, лакей!“ към мене изкрещя,
като подлец се смях на горестта му клета…
Но моята душа от ужас бе обзета.
(Отива и сяда на малката скамейка до каменната маса.)
Прокле ме!
(Дълбоко замислен, с ръка на челото.)
Хората, природата и бог
създадоха ме зъл и подъл, и жесток.
Да бъда вечно шут, все гърбав да оставам!
О, тази мисъл зла! Когато спя и ставам,
когато сред мечти обхождам цял света —
да виждам все това, да имам мисълта,
че аз съм дворцов шут! От дълг за всеотдайност
да предизвикваш смях… Позор и срам — до крайност!
И на войниците, събрани в пек и прах
край някакъв парцал — за знаме взет от тях,
на просяка в Мадрид, в неволя който скита,
на роба във Тунис, в каторга на бандита,
да, дават право днес на всеки жив човек
да спре смеха си, щом за сълзи търси лек,
а никога на мен! От скръб обзет всецяло,
скован в оковите на грозното си тяло,
завинаги презрял вида си уродлив,
към всичко хубаво и силно тъй ревнив,
вървя сред блясъци, но те ме обкръжават,
очите ми слепят — и мрачен те ме правят;
понякога дори от гняв и самота
аз търся сянката на мрака във нощта —
като покой или утеха за душата,
която с плач горчив ридае в тъмнината…
Но моят господар, обичан от жени,
сипещ от възторг, щастлив от своите дни,
зарад което той за своя гроб забравя,
млад, силен френски крал — внезапно се изправя
и в мойта тъмнина подритва ме със крак,
с прозявка казвайки; „Ей, шут, разсмей ме пак!“
О, беден кралски шут! Човек е най-накрая!
Затуй надменността, която го замая,
гневът и завистта, с които става смел,
пресмятането му за най-ужасна цел,
да, тези чувства зли, гризящи съвестта му,
потъпква изведнъж — по знак на краля само!
И по желание се смее и криви.
О, низост! Ако той седи или върви,
усета сам връвта, кракът му дето мести.
Презират го! Кълват го с подигравки чести!
А на кралицата, жена с красив профил,
с безсрамно деколте, той би се съгласил
в леглото й цял ден да бъде нейно пале.
А присмехулните сеньори и нахали?
Хм! Как ви мрази той! Какви сме врагове!
И как си плащате за свойте смехове!
Той може всекиго внезапно да ужили!
Съветва краля. Той е демон с черни сили!
Затуй делата ви така без време мрат.
И с нокти сграбчи ли по силен някой път,
оскубва го за миг с велико наслаждение.
Направихте го зъл! О, мъка! О, падение!
Да смесваш злъч с вино и друг да нагостиш.
Роди ли се добър инстинкт, да го приспиш.
Да замъглиш умът с дрънкулки гласовити
и като гений зъл да си прекарваш дните,
и в празник да рушиш без жал от пустота