Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
Клейтън погледна през стъклото и не можах да видя изражението му.
— Това е била поредната ти неволна грешка, като списъка за пазаруване и телефонната сметка. Изрязал си по-голямата статия за риболова с мухи, но долу в ъгъла е имало репортаж за злополуката. Щяло да бъде по-лесно да го откъснеш, но не си го направил и не мога да разбера защо.
Наближихме границата между Ню Йорк и Масачузетс, отправихме се на изток и зачакахме слънцето да изгрее.
— Познаваш ли я? И нея ли срещна по време на служебните си пътувания из страната?
— Не ставай смешен — рече Клейтън.
— Може би е била роднина от страна на Инид. Името й не говореше нищо на Синтия.
— Няма причина да го знае — прошепна Клейтън.
— Ти ли я уби? И после я прегази с колата си, завлече я в канавката и я остави там?
— Не.
— Защото ако е било така, може би е време да се изповядаш. Тази нощ ти призна много неща. За двойствения си живот. Как си помогнал за прикриването на убийството на съпругата и сина ти. Предпазил си жена, която несъмнено подлежи на освидетелстване и трябва да бъде в клиника за психичноболни. Сега обаче не искаш да ми кажеш защо си се интересувал от смъртта на млада жена на име Кони Гормли, нито как си давал парите на Тес Берман, за да плати образованието на Синтия.
Клейтън не каза нищо.
— Има ли връзка между тези неща? Свързани ли са по някакъв начин? Не може да си използвал Кони за куриер за парите, защото е била мъртва години преди да започнеш да ги изпращаш.
Той изпи малко вода, върна шишето в подложката за чаши между седалките и прокара пръсти по краката си.
— Ами ако ти кажа, че това няма значение? — попита Клейтън. — Ако призная, че въпросите ти са интересни, но има неща, които все още не знаеш, и в общ план това не е толкова важно?
— Невинна жена е била убита, а после трупът й е прегазен от кола и хвърлен в канавка, а ти смяташ, че това не е важно? Мислиш ли, че така се е почувствало нейното семейство? Онзи ден говорих с брат й.
Рунтавите му вежди леко се повдигнаха от учудване.
— Родителите им починали две години след Кони, сякаш се отказали да живеят. Това бил единственият начин да сложат край на скръбта.
Той поклати глава.
— А ти твърдиш, че това не е важно? Клейтън, ти ли я уби?
— Не.
— Знаеш ли кой я е убил?
Клейтън отново поклати глава.
— Може би Инид? Тя е отишла в Кънектикът година по-късно, за да убие Патриша и Тод. Ходила ли е там и преди това, за да убие Кони Гормли?
Той продължи да клати глава и най-сетне заговори.
— Животът на достатъчно много хора вече беше разбит. Няма смисъл да съсипваме и други. Нямам какво да ти кажа по този въпрос. — Скръсти ръце на гърдите си и зачака слънцето да се появи на хоризонта.
Не исках да губя време, като спра да закусим, но съзнавах, че Клейтън няма сили. Щом се разсъмна и колата се изпълни със светлина, видях колко по-зле изглежда, отколкото когато избягахме от болницата. От няколко часа не беше на системи и не бе спал изобщо.
— Изглеждаш така като че ли искаш нещо — отбелязах аз.
Минавахме през Уинстед, където магистрала 8 се разширяваше от две на четири платна. Оттам започна последната отсечка на пътуването до Милфорд. В Уинстед имаше няколко заведения за бързо хранене и предложих да си вземем сандвичи и да ги изядем в колата. Клейтън кимна уморено.
— Може да хапна сандвич с яйце. Няма да мога да сдъвча английска кифла. Разкажи ми за нея — помоли той, докато чакахме на опашката.
— Какво?
— Разкажи ми за Синтия. Не съм я виждал от онази нощ, от двайсет и пет години.
Не знаех какво да мисля за Клейтън. Понякога изпитвах съчувствие към него заради ужасяващия му живот, нещастието да бъде принуден да живее с Инид и трагедията да загуби любимите си хора.
Ала кой беше виновен? Той сам бе направил своя избор, беше решил да помогне на Инид да прикрие чудовищно престъпление и да остави Синтия да се чуди какво се е случило със семейството й. Можеше да реши друго. Например да се противопостави някак на Инид. Да настоява за развод. Да се обади на полицията, когато тя започне да буйства. Да я изпрати в психиатрия. Да направи нещо.
Можел е да я напусне. Да й остави бележка: „Скъпа Инид, махам се оттук. Клейтън“.
Можеше поне да бъде по-честен.
Той изглежда не очакваше от мен съчувствие, когато попита за дъщеря си, моята съпруга. В гласа му обаче прозвуча нещо от сорта на: „Горкият аз. Не съм виждал дъщеря си от две десетилетия и половина. Колко тъжно за мен“.