Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Е, вече ги няма.
Стиснах волана, пуснах го и го ударих с юмрук. Главата ми щеше да се пръсне.
— Знаеш къде сме, нали? — попита Клейтън.
— Какво? Разбира се, че знам къде сме.
— Знаеш покрай какво минахме на идване, на няколко километра на север оттук. Познах пътя.
Пътят към каменната кариера Фелс. По изражението ми Клейтън разбра, че съм се досетил за какво говори.
— Не разбираш ли? — продължи той. — Ако знаеш как разсъждава Инид, ще видиш логиката. Синтия и дъщеря ти ще се озоват на мястото, където според Инид отдавна е трябвало да бъдат. И може би този път не й пука, ако колата или труповете вътре бъдат намерени веднага. Нека полицията ги открие. Много хора мислят, че Синтия е психически нестабилна, чувства се отговорна и е отчаяна от случилото се и смъртта на леля си. Затова отива там и се хвърля от скалата.
— Но това е безумие. По-рано можеше да мине, но не и сега. И други хора знаят какво става. Ние. Винс. Това е безумие.
— Точно така. Инид е безумна.
Едва не блъснах колата в един фолксваген костенурка, докато я изкарвах от паркинга и се отправях в посоката, откъдето бяхме дошли.
Карах със сто и четирийсет километра в час, когато наближихме острите завои, водещи на север към Отис, и трябваше да ударя спирачки, за да овладея хондата. Преминахме завоите и отново настъпих газта. За малко не убих сърна, която прекоси пътя ни, и не отнесох предницата на трактор, когато някакъв фермер излезе от пътя за имота си.
Клейтън едва забележимо трепна.
Дясната му ръка беше вкопчена в дръжката на вратата, но нито веднъж не ми каза да намаля или да се успокоя. Разбираше, че може би сме закъснели.
Не съм сигурен за колко време стигнахме до пътя, водещ на изток от Отис. Половин или един час. Имах чувството, че пътуването продължава цяла вечност. Представях си Синтия и Грейс в кола, която излита от скалата и пада в езерото долу.
— Отвори жабката.
Клейтън протегна ръка с видимо усилие, отвори жабката и видя пистолета, който бях взел от пикапа на Винс. Извади го и се огледа.
— Дръж го, докато стигнем дотам.
Той кимна мълчаливо и се закашля — дълбок, дрезгав, отекващ звук, който сякаш идваше от петите му.
— Дано успея.
— Дано и двамата успеем.
— Ако стигнем навреме и Синтия е там, какво мислиш, че ще ми каже? Аз трябва да й се извиня.
Погледнах го. Видът му загатваше колко съжалява, че не може да предложи нещо повече от извинение. Изражението му обаче говореше, че колкото и късно да идва и колкото и да е неуместно, извинението му ще бъде искрено.
Трябваше да се извини за целия си живот.
— Може би ще имаш възможност — отвърнах аз.
Въпреки тежкото си състояние, Клейтън видя пътя за каменоломната преди мен. Беше необозначен и толкова тесен, че лесно можех да го подмина. Ударих спирачки и раменете ни се допряха, когато политнахме напред.
— Дай ми пистолета — казах аз и протегнах дясната си ръка. Държах волана с лявата, докато се спускахме надолу.
Пътят започна да се изкачва стръмно нагоре. Дърветата се разредиха и предното стъкло се изпълни със синьо, безоблачно небе. После пътят стана равен и стигнахме до поляната. Кафявият шевролет „Импала“ беше вдясно, а старата сребриста тойота „Корола“ на Синтия вляво.
Между колите с лице към нас стоеше Джереми Слоун и държеше нещо в дясната си ръка.
Вдигна го, видях, че е пистолет, и когато предното стъкло на хондата се пръсна на парчета, разбрах, че е зареден.
48
Ударих спирачки, откопчах предпазния колан, отворих вратата, изскочих навън и се хвърлих на земята. Знаех, че оставям Клейтън да се грижи сам за себе си, но в момента мислех само за Синтия и Грейс. В няколкото секунди, през които трябваше да преценя ситуацията, не можах да ги видя, но фактът, че колата на Синтия е на скалата, а не в езерото, ми се стори обнадеждаващ знак.
Претърколих се във високите треви и стрелях напосоки към небето. Исках Джереми да знае, че и аз имам пистолет, макар да не умеех да стрелям. Спрях се и погледнах натам, където стоеше, но той беше изчезнал. Огледах се трескаво и видях главата му да наднича плахо иззад предната броня на кафявия шевролет.
— Джереми! — изкрещях аз.
— Тери! — чу се гласът на Синтия от колата.
— Татко! — извика Грейс.
— Тук съм! — отвърнах аз.
От шевролета се разнесе друг глас.
— Убий го, Джереми! Застреляй го! — Инид седеше на предната седалка.