Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— На какво се равнява половин кабелт, сър?
— Как на колко? На половината от сто клафтера, разбира се. Пуснал бе котва така, че да се върти около нея и приливът тъкмо бе започнал. След две години на лош късмет. Половината бъчви за мас бяха празни. Бях на брега, когато лумна, някъде към полунощ. Когато и маста се запали, в града стана като посред бял ден, а пламъците вървяха по мазното петно и стигаха чак до нос Оспри. Нямаше начин да го прекараме до брега, щото можеше да запали и кейовете. За около час изгоря до ватерлинията. Килът и фалшкилът и сега са си там на дъното — и още ги бива. И те, и книците му бяха изработени от девствен дъбов материал от остров Шелтър.
— Как се е запалил?
— По мое мнение не се е запалил сам. По това време бях на брега.
— Че на кого ще му трябва да го пали?
— На собствениците, естествено.
— Та нали ти си му бил собственикът?
— На половината. Но аз кораб не мога да запаля. Много ми се ще да видя дървенията му — в какво състояние е сега.
— Можеш да си вървиш вече, капитане, сър.
— Тая омраза няма да трае дълго.
— Е, по-добре е от нищо. Ще извадя кила му… щом забогатея. Специално за теб ще го направя: изравнявам третата скала отвъд вълнолома с най-долната точка на нос Порти при прилив, а оттам — на петдесет клафтера встрани. — Още не бях заспал. Юмруците и ръцете ми до лактите бяха вкочанени и ги притисках към стомаха си, та да не ми изчезне Стария капитан, но след като го пуснах, сънят ме заля.
Когато фараонът сънувал, събирал своите специалисти, а те му казвали какво било и какво щяло да стане в царството му, което си било съвсем вярно, тъй като царството бил самият той. Когато някой от нас сънува нещо, отнася го на специалист, за да ни каже как стоят нещата в царството, което представляваме. Моят сън обаче не се нуждаеше от специалист. Както повечето ми съвременници, и аз не вярвам в предсказания и магии, но въпреки това посвещавам половината си време на практикуването им.
През пролетта, изпаднал в мрачно и самотно настроение, Алън обяви, че е атеист, с което искал да накаже Бог и родителите си. Казах му да не стига до крайности, за да не остане без извинение да не минава под стълби или да се отмагьосва от черни котки с плюнка върху палеца, нито пък да си пожелава нещо при новолуние.
Онези, които най-много се боят от сънищата, си самовнушават, че изобщо не сънуват. Моят сън в случая мога съвсем лесно да го обясня, от което обаче той не става по-малко страшен.
Получи се, не знам по какъв начин, разпореждане от Дани. Той тръгваше да лети нанякъде със самолет и искаше от мен определени неща — неща, които самият аз да свърша. Да направя шапка на Мери например. От тъмнокафяв агнешки велур с вълната от вътрешната страна. Да бъдела с лицева кожа отвън, като онези мои подплатени с овча вълна чехли, да бъдела като шапка на бейзболист с дълга козирка. Освен това искаше и ветропоказател — но не от ония с въртящите се метални чашки, а домашно изработен от тънък, но твърд картон, какъвто използват за държавните пощенски картички, и да бъде монтиран върху бамбукови пръчки. И ми нареди да го срещна, преди да излети. Взех със себе си стария бастун от нарвал на Стария капитан. Той стои в стойката за чадъри с формата на слонски крак в преддверието ни.
Когато някой ни я подари преди време, погледнах големите нокти с цвят на слонова кост и казах на децата: „Първото дете, посмяло да лакира тези нокти, голям бой го чака. Ясно ли е?“ Те ме послушаха, та се наложи сам да ги боядисам — с яркочервен лак за нокти от масичката в харема на Мери.
Тръгнах за срещата с Дани с понтиака на Маруло, а самото летище се помещаваше в пощата на Ню Бейтаун. Паркирах и положих усукания бастун върху задната седалка, но двама полицаи със зъл вид се приближиха с патрулката и казаха:
— Не може на седалката.
— Да не би да е забранено със закон?
— Ти какво сега? На интересен ли се правиш?
— Не, само питам.
— Добре. Махни го тогава от седалката.
Дани беше в задната част на пощата и сортираше някакви колети. Сложил си бе шапката от агнешка кожа и въртеше картонения ветропоказател. Лицето му бе измършавяло и устните — силно напукани, но ръцете му се бяха надули като водни грейки, сякаш го бяха жилили оси.
Изправи се да се здрависаме и обви ръката ми с някаква топла, гумена маса. Постави нещо в дланта ми — нещо малко, тежко и хладно, голямо горе-долу колкото ключ, но не беше ключ — някакъв оформен метален предмет с остри ръбове, но полиран. Не знам какво беше, тъй като не го погледнах, а само го опипах. Приведох се напред и го целунах по устата, а с устните си усетих колко напукани и загрубели са станали неговите. В този миг се събудих — от потрес и студ. Започнало бе да се зазорява. Виждах езерото, но не и застаналата до него крава, и все още усещах напуканите сухи устни. Рипнах от леглото, тъй като нямах никакво намерение да си мисля за съня. И кафе не си направих, ами слязох до слонския крак и се уверих, че онзи жесток боздуган, наречен бастун, си е все още там.