Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Беше пулсиращата част на зазоряването, гореща и влажна, тъй като сутрешният ветрец все още не се беше надигнал. Улицата бе сивосребриста, а тротоарът — мазен от човешки утайки. Кафенето на „Фоурмастър“ още не беше отворило, но пък и на мен не ми се пиеше кой знае колко кафе. Минах през уличката и отворих задния ми вход — надникнах през предната витрина и видях, че кожената кутия за шапки продължава да си седи зад тезгяха. Отворих консервна кутия с кафе и изсипах съдържанието в кофата за боклука. После пробих две дупки в консерва с кондензирано мляко и го изсипах в кутията от кафето, подпрях задната врата да стои отворена и поставих на входа кутията с мляко. Котаракът чакаше готов на уличката, но нямаше да дойде до млякото, преди да съм отишъл в предната част на магазина. Дори оттам го виждах: сив котарак лочи мляко в една сива уличка. Когато вдигна глава, имаше млечни мустаци. Приседна на хълбоци, облиза устни, после започна да си мие ходилата.
Отворих кутията за шапки и извадих съботния оборот — описан подробно и прищипан с кламери. От кафявия банков плик извадих тридесет сто доларови банкноти, а останалите двадесет ги върнах. Тези три хиляди долара щяха да ми служат като обезопасителна мрежа, докато магазинът излезеше на печалба. Останалите две хиляди, на Мери, щяха да се върнат по сметката й, а при първа удала ми се възможност да го сторя безопасно, щях да възстановя и трите хиляди. Пъхнах тридесетте банкноти в новия си портфейл, който направи приятна издутина в задния ми джоб. После заизнасях от склада каси и кашони, отварях ги със замах и зареждах изпразнените си стелажи, като същевременно върху лист амбалажна хартия си записвах от кои стоки ще трябва да поръчам още. Струпах кашоните и касите на задната уличка, откъдето да ги вдигнат боклукчиите, и сипах ново мляко в кутията, но котаракът не се върна. Или се беше наял, или просто не му се услажда, ако не си го открадне.
Сигурно се случват години, които не приличат на останалите — било то заради разлики в климата, насочеността и настроението, така, както един ден може да е коренно различен от другите. Годината 1960 бе година на промяна — година, в която излязоха наяве тайни страхове, когато недоволството престана да е скрито и постепенно премина в гняв. И не става дума единствено за мен, нито само за Ню Бейтаун. Скоро всяка от големите партии щеше да обяви своя кандидат за президентския пост и във въздуха недоволството се променяше в гняв заедно с вълнението, което гневът поражда. Не ставаше дума и само за нашата нация; целият свят се размърдваше с безпокойство и напрегнатост, докато недоволството преминаваше в гняв, а гневът търсеше да избие в действие — независимо какво, стига да е насилствено — и Африка, и Куба, и Южна Америка, и Европа, и Азия, и Близкият изток — всички бяха неспокойни като коне пред стартовата бариера.
Съзнавах, че вторник, пети юли, ще е по-голям от всички останали. Струва ми се, че дори знаех какви неща ще се случат още преди да се бяха случили, но тъй като те всъщност не се случиха, така и не мога да съм сигурен, че наистина съм знаел.
Но струва ми се, че наистина очаквах отмерващия часовете седемнадесеткаратов удароустойчив господин Бейкър да разтропа нервно дръжката на предния ми вход цял час, преди да започне работното време на банката. Така и стори, преди да бях отворил за клиентите ми. Пуснах го да влезе и заключих вратата.
— Какъв ужас само — рече. — Не съм го очаквал. Върнах се веднага щом чух новината.
— За какъв ужас става дума, сър?
— Ами как? За скандала, разбира се! Всички тези хора са мои приятели, мои стари приятели. Трябва да направя нещо.
— Тях дори няма да ги разпитват преди изборите — само ще им предявят обвиненията.
— Знам. Но какво ни пречи да издадем декларация, изразяваща убедеността ни в тяхната невинност? Та дори и платена обява, ако трябва.
— В кой вестник, сър? „Бей Харбър Месинджър“ ще излезе едва в четвъртък.
— Е, все пак не бива да стоим със скръстени ръце.