Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Боя се, че да. Долу в мазето до старата къща. Каса уиски, само две от шишетата празни, и флакон с приспивателни. Извинявай, Ит, но съм длъжен да те попитам. Бил е там доста време и нещо е изпоразкъсало лицето му. Котки, най-вероятно. Помниш ли дали имаше някакви особени белези по тялото си?
— Не искам да го гледам, шефе.
— Че кой би искал? Какво ще кажеш за белезите?
— Спомням си, че над лявото си коляно имаше белег, където се раздрал на някаква бодлива тел, и… и… — навих ръкава на ризата си — татуировка на едно сърце точно като това тук. Направихме си ги заедно като деца. Правиш срез с ножче за бръснене и втикваш мастило. Нали виждаш, още си личи ясно.
— Ами… това би трябвало да е достатъчно. Нещо друго?
— Да… голям белег под лявата ръка. Изрязана част от реброто. Карал пневмония с плеврален излив преди времето на сегашните лекарства, та се наложило да му правят пункция за дренаж.
— Е, да, щом и срязано ребро има, това напълно стига. Няма да ми се наложи дори и на мен да се връщам. Съдебният лекар да вземе да си размърда задника. Но ще трябва да дадеш показания под клетва за тези белези, ако се окаже, че е той.
— Добре. Само не ме карай да го гледам, Стоуни. Беше… нали знаеш… беше ми приятел.
— Разбирам те, Ит. Слушай, има ли нещо вярно в това, което разправят — че си се канел да се кандидатираш за кмет на града?
— За пръв път го чувам. Шефе, можеш ли да ме изчакаш тук за две минутки…
— Трябва да вървя.
— Само за две минутки. Да си взема едно питие от отсреща, а?
— О! Ясно! Сега разбирам. Давай — няма страшно. Трябва да се спогаждаме с новия кмет.
Донесох си не само едно питие, но и халба бира. След като Стоуни си замина, написах на едно картонче „ЗАТВОРЕНО ДО 2 Ч.“, заключих вратите и пуснах завесите.
Седнах върху кожената кутия за шапки зад тезгяха в моя си магазин и останах да седя в зеления полумрак на моя си магазин.
Двадесета глава
В три без десет излязох през задната врата и завих покрай ъгъла към главния вход на банката. От бронзовата си клетка Морфа придърпа наръча пари и чекове, кафявия плик и попълнените вносни бележки. Разпери с пръсти дребните книжа на ветрило и заизписва по тях входящи номера със стоманена писалка, която шепнеше по хартията. После, докато ги подбутваше обратно към мен, ме измери с премрежен и внимателен поглед.
— Не желая да говоря за това, Итън. Знам, че ти беше приятел.
— Благодаря.
— Ако се измъкнеш набързо, ще можеш евентуално да избегнеш Мозъка.
Не успях обаче. Не е изключено самият Морфа тайно да му беше звъннал. Вратата с матираното стъкло към офиса му се отвори и господин Бейкър — изтупан, слаб и побелял, каза тихичко:
— Мога ли да те видя за секунда, Итън?
Нямаше смисъл да отлагам. Влязох в мразовитото леговище, а той така тихо затвори вратата, че дори не чух щракането на езичето. Върху бюрото му имаше стъкло, а под стъклото — написани на машина списъци с номера. До високото му кресло стояха на опашка като телета сукалчета два стола за клиентите. И те бяха удобни, но бяха по-ниски от креслото. Седнал на единия от тях, налагаше ми се да вдигам глава, за да виждам господин Бейкър, което ме поставяше в позицията на просител.
— Тъжна работа.
— Да.
— Смятам, че не е редно да виниш себе си. Сигурно така или иначе щеше да се случи.
— Вероятно.
— И знам, че си убеден, че си постъпил правилно.
— Все си мислех, че все още има някакъв шанс.
— Напълно естествено.
Омразата се надигаше в гърлото ми като някакъв жълт вкус, от който по-скоро ми се повръщаше, отколкото да се вбесявах.
— Освен чисто човешката трагедия и загуба това ни изправя и пред известно затруднение. Знаеш ли дали е имал някакви родственици?
— Мисля, че не.
— Не може човек с пари да няма родственици.
— Той нямаше пари.
— Но притежаваше „Тейлър Медоу“ без каквито и да било утежнения.
— Така ли? Е, една поляна и дупка за мазе…
— Итън, казах ти, че планираме летище, което да обслужва целия район. Ливадата е равна. Ако не можем да я ползваме, ще се наложи да похарчим милиони само за булдозери да прокарат писти сред хълмовете. А дори и при липсата на родственици пак ще се наложи да минем по съдебен ред. Ще ни трябват цели месеци.
— Разбирам.
Яростта му се пропука.
— Съмнявам се, че разбираш! С твоите добри намерения изпрати всичко по дяволите. Понякога си мисля, че най-опасното нещо на този свят е човек с добри намерения.