Изкуплението на Атлантида

Националния парк „Йелоустоун“, щабквартирата на глутницата.

Аларик се материализира от мъгла под сянката на едно дърво, скрит от изгрева. Искаше, не, нуждаеше се, от един спокоен момент, преди да го видят. Миг да се подготви да я види.

Куин.

След толкова дълги години в безбрачие и нужди, които Аларик трябваше да пожертва в името на тези на своите хора, човешкият археолог, виждащ историята на предметите - Кийли, бе открила горчивата истина: Посейдон никога не е постановявал жреците му да полагат клетва за безбрачие. Дори и върховният жрец, от когото се изискваше тъй много.

Не, вместо това условието за целомъдрие е бил един отчаян опит на група старейшини, да предотвратят унищожението на Атлантида. Досега това бе всичко, което знаеха. Не знаеха нито как, нито защо. Но за сметка на това можеха да отговорят на въпроса кога: преди приблизително осем хиляди години. Нерей е бил висш жрец, а Зелия - негова съпруга.

Съпруга.

Терминът изтласка въздуха от белите дробовете на Аларик.

Веднага си помисли за реакцията на Куин към този термин и не можеше да спре усмивката, която се разтегна по лицето му. Водач на бунтовниците, да. Воин, определено. Брилянтен стратег без съмнение.

Но съпруга?

Листата около него прошумоляха леко и той се напрегна, знаейки че шейпшифтъри с промити мозъци обикаляха из горите. Призова силата и застана в очакване. Въпреки това не поробен шейпшифтър вълк изскочи от дърветата и въпреки внушителните си размери се приземи леко пред него. Беше Джак.

Хумор блестеше в изменените очи на тигъра и той издаде дълбок, подобен на тътен звук, който само един глупак би объркал с мъркане. И малко след това същият този глупак би изгубил ръката си.

- Джак. Винаги е... забавно да те видя.

Тигърът оголи зъби насреща му, ала Аларик просто вдигна вежда.

- Хайде, момчета, дръжте се прилично - каза тя и се показа от противоположната страна на тази, от която бе дошъл Джак.

Аларик се обърна, за да я погледне и целият свят сякаш изчезна.

- Здравей, Куин. Мина доста време - беше горд със себе си, задето успя да изрече думите със спокоен глас. Още повече се гордееше, защото не я грабна на ръце и не я отведе надалеч - там, където никой не може да ги намери.

Място, в което нямаше да има изисквания и към двама им. Лишено от отговорности.

Място, което съществуваше, единствено в света на мечтите.

- Здравей, Аларик - поздрави го тя, а дрезгавият й глас отекна във всяка клетка от тялото му.

Мощта, гореща и ярка, се разгаряше в него, карайки го да желае да призове водопад, гръмотевична буря, цунами и да ги положи в краката й.

Джак изръмжа и замахна с лапа срещу едно младо дърво, като свали половината му кора.

- Мисля, че на Лукас няма да му хареса - обърна се Куин към тигъра. - Моля те, би ли ни изчакал в щабквартирата?

Джак изрева отново, но Куин го прикова със спокойния си, тежък поглед, онзи, който никой не желаеше да среща. Нищо чудно, че тя бе такъв способен водач. Мъжете и жените биха умрели за нея.