Сянката на планината

ми познат, който лъжеше на карти по-умело от Джордж Близнака. Не исках да седя и да

гледам как единият ще изгуби.

В коридора пред апартамента се натъкнах на Навин и Дивя.

— Здрасти, Лин! — поздрави ме Навин и на лицето му разцъфна радостна усмивка. —

Ти да не си тръгваш сега?

— Да. Здравей, Дивя.

— Казвай ми Дива, сладурче — поправи ме тя с усмивка и прилепи малката си длан над

китката ми. — Какво си се разбързал така?

— Имам си работа — усмихнах им се в отговор. Постояхме за миг мълчаливо, все тъй

усмихнати.

— Какво? — попита най-сетне Дивя.

— Нищо — засмях се. — Просто като че ли вие двамата вече се разбирате по-добре.

— Е… — въздъхна Дивя — Като го поопознаеш, той не е чак такъв чуд.

— Благодаря — отзова се Навин.

— Тоест, някои елементи на чуд си ги има — поясни Дивя. — И сигурно винаги ще ги

има. В края на краищата от свинско ухо копринена вратовръзка не става.

— Копринена кесия! — поправи я Навин.

— Какво?

— Копринена кесия, а не вратовръзка — настоя Навин.

— Това пък какво е?

— Поговорката е „От свинско ухо копринена кесия не става". За копринени вратовръзки

не се казва нищо.

— Ти сега да не си станал изведнъж егати принца на пословиците?

— Само казвам…

— За да променя пословица, ми трябва разрешително от тебе, така ли?

— Е, хайде, чао — казах и натиснах копчето на асансьора. Качих се. Те продължаваха

настървено да се карат. Вратите се

затвориха и асансьорът се заспуска, но няколко етажа по-надолу още продължавах да ги

чувам.

На партера разбрах, че са се качили в съседния асансьор и са се карали редом с мен чак

докато слезем до долу. Те изскочиха във фоайето, като продължаваха да се карат.

— Здравейте пак.

— Извинявай, Лин — каза Навин, като се отдели от Дивя. — Сетих се, че забравих да ти

кажа нещо.

— Аха?

— Става дума за приятеля ти Викрам — рече тихо Навин. — Преместил се е в дома на

Денис. Спи там на пода и здраво набляга на херото. Аз самият от доста време не съм

наминавал, обаче чух от Винсън, че го е закъсал. Винсън не ходи вече там, а и аз почти не се

завъртам. Помислих си, че… може би не знаеш.

— Прав си. Не знаех. Благодаря ти.

Погледнах Дивя, която чакаше до асансьорите. До този момент не бях забелязал в

действителност колко е хубава. Раздалечените й очи нежно се издължаваха в бадемовидна

форма под избуялите дълги мигли. Красивите извивки на изящния нос, напомнящи извивка

на ятаган, се спускаха надолу към ъгълчетата на устата, за да посрещнат дъгата на усмивката

й.

Погледнах Навин — той се взираше в нея с обожание.

А после, след този странен кратък миг, докато съзерцавах Навин и Дивя, усетих как една

сянка мина през мен. Потръпнах. Изместих втренчения си поглед и срещнах очите на Навин

с надеждата, че той също я е усетил.

Сърцето ми биеше учестено. Внезапно обзелият ме ужас бе толкова силен, че ме стисна