Повелителката на дима

— Контролът над силата ти става все по-слаб, не по-силен, а кой е останал, за да ти помогне?

Той стисва още по-здраво челюсти и се обръща към коня, като избягва погледа ми.

— Боговете си имат причини да постъпват така. Имали са причина да ми сторят това. Ти също го вярваше, преди Сьорен да те убеди, че ми има нещо.

Отстъпвам с една крачка от него.

— Тук не става дума за това и ти го знаеш. Днес ти предизвика земетресение, Блейз. Ти си опасен — за себе си, за мен, за всеки около теб. Това не е дарба.

— За теб може и да не е, Тео, но ще бъде използвана, когато се срещнем с каловаксийците на бойното поле. Тогава ще отприщя до последна капка тази сила, каквото и да е тя — дар или проклятие, и ще я използвам срещу тях, независимо от всичко.

Това официално изявление ме оставя без въздух в дробовете ми. Представям си вряща тенджера върху тях.

— Ще бъде самоубийство. Това ли искаш? Да умреш на седемнайсет, превръщайки себе си в оръжие?

Той мълчи известно време, поемайки си конвулсивно въздух.

— Искам да спася Астрея — казва той накрая. — Каквото и да се е случило с мен в онази мина, то ме е направило по-силен. По-силен от останалите Пазители. По-силен, отколкото някога щях да стана, ако не беше тя. Ако ми отнемеш това… няма да имам нищо.

Опитвам се да възпра думите, но те ми се изплъзват.

— Ти имаш мен — казвам му аз. Думите са шепот, почти изгубен в пронизващия пустинен вятър. Той поклаща глава.

— Обичам те, Тео. Казах ти го и наистина е така. Но по-скоро предпочитам да си на трона в безопасност и без мен, отколкото да бъда с теб през един дълъг живот, прекаран в бягство и треперене от страх и в криене от императора.

— Не е необходимо да бъде едното или другото — казвам му аз, като заобикалям коня, за да няма нищо помежду ни. — Искам да заема този трон заедно с теб до мен, както беше Ампелио до майка ми.

Усмивката му е горчива.

— Мисля, че не си научила нищо от онези приказки за боговете, които обичахме като деца — казва той. — Не си ли забелязала какво е общото между всички тях?

Поклащам глава.

— Чудовищата и героите, и постъпките да покажат глупавата си смелост? Щастливият край?

— Саможертвата — казва той. — Героят никога не побеждава, ако не пожертва онова, което обича. Искаш всичко, но не си готова да дадеш нищо в замяна, за да го постигнеш — нито свободата си, нито мен, нито принкити. Но мисля, че аз мога да пожертвам достатъчно и за двама ни, когато му дойде времето.

Най-накрая Блейз се обръща да ме погледне, но мислите му са така прикрити зад очите му, че имам чувството сякаш гледам непознат, а не човека, когото познавам най-добре на този свят.

— Ако не се откажеш от скъпоценните си камъни, ти си заплаха за всички ни — опитвам се да говоря с равен глас, докато се насилвам да произнеса най-тежките думи, изричани от мен — ще трябва да си тръгнеш.

Шокът и нараняването продължават само миг, преди да ги прикрие отново зад спокойното си изражение. Той кимва.