Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
— Тео — гласът му е нисък. — Имам нужда от нея.
— Не, нямаш нужда. Само ще ти навреди още повече.
Той най-накрая ме поглежда.
— Тя ще ме направи по-силен — отвръща той с глас малко по-силен от шепот. — Не разбираш ли? Онези Пазители, за които спомена — онези, които са били като мен, те са се появявали във време на беди и само те са били в състояние да помогнат. Ти самата го каза.
— И са умрели — напомням му аз.
— Те са били герои, които са служели на родината си — поправя ме той. — Това именно се очаква от всички Пазители.
Измъквам ръката си от неговата хватка.
— Ти ми обеща — чувам гласа си как става все по-висок и по-висок, но не мога да се овладея. — Ти ми обеща, че ще си добре, че ще направим каквото е необходимо, за да го поправим.
— Да поправим мен — тихо добавя той. — Това имаш предвид. Да поправиш мен.
— Да излекувам нещото, което те убива — поправям го аз. Дълго време той не казва нищо, а погледът му е забит в пясъка под краката му.
— Кой съм аз без моята дарба? — казва той накрая толкова тихо, че едва го чувам. — Защото ти говориш именно за тази дарба.
— Тази дарба — повтарям бавно, — тази дарба, която за малко да убие всички ни сутринта.
Той има благоприличието да се изчерви при тези мои думи.
— Ампелио каза, че не е познавал по-силен Пазител на земята. Той каза, че аз бих могъл да я контролирам, че мога да обърна хода на тази война. Мога да помогна на Астрея да бъде спасена.
— Но ти не можеш да контролираш тази сила — заявявам по-сурово, отколкото ми се иска. Той се сепва, сякаш съм му ударила плесница. Смекчавам тона си и опитвам отново.
— Контролът над силата ти става все по-слаб, не по-силен, а кой е останал, за да ти помогне?
Той стисва още по-здраво челюсти и се обръща към коня, като избягва погледа ми.
— Боговете си имат причини да постъпват така. Имали са причина да ми сторят това. Ти също го вярваше, преди Сьорен да те убеди, че ми има нещо.
Отстъпвам с една крачка от него.
— Тук не става дума за това и ти го знаеш. Днес ти предизвика земетресение, Блейз. Ти си опасен — за себе си, за мен, за всеки около теб. Това не е дарба.
— За теб може и да не е, Тео, но ще бъде използвана, когато се срещнем с каловаксийците на бойното поле. Тогава ще отприщя до последна капка тази сила, каквото и да е тя — дар или проклятие, и ще я използвам срещу тях, независимо от всичко.
Това официално изявление ме оставя без въздух в дробовете ми. Представям си вряща тенджера върху тях.
— Ще бъде самоубийство. Това ли искаш? Да умреш на седемнайсет, превръщайки себе си в оръжие?
Той мълчи известно време, поемайки си конвулсивно въздух.
— Искам да спася Астрея — казва той накрая. — Каквото и да се е случило с мен в онази мина, то ме е направило по-силен. По-силен от останалите Пазители. По-силен, отколкото някога щях да стана, ако не беше тя. Ако ми отнемеш това… няма да имам нищо.
Опитвам се да възпра думите, но те ми се изплъзват.
— Ти имаш мен — казвам му аз. Думите са шепот, почти изгубен в пронизващия пустинен вятър. Той поклаща глава.
— Обичам те, Тео. Казах ти го и наистина е така. Но по-скоро предпочитам да си на трона в безопасност и без мен, отколкото да бъда с теб през един дълъг живот, прекаран в бягство и треперене от страх и в криене от императора.
— Не е необходимо да бъде едното или другото — казвам му аз, като заобикалям коня, за да няма нищо помежду ни. — Искам да заема този трон заедно с теб до мен, както беше Ампелио до майка ми.
Усмивката му е горчива.
— Мисля, че не си научила нищо от онези приказки за боговете, които обичахме като деца — казва той. — Не си ли забелязала какво е общото между всички тях?
Поклащам глава.
— Чудовищата и героите, и постъпките да покажат глупавата си смелост? Щастливият край?
— Саможертвата — казва той. — Героят никога не побеждава, ако не пожертва онова, което обича. Искаш всичко, но не си готова да дадеш нищо в замяна, за да го постигнеш — нито свободата си, нито мен, нито принкити. Но мисля, че аз мога да пожертвам достатъчно и за двама ни, когато му дойде времето.
Най-накрая Блейз се обръща да ме погледне, но мислите му са така прикрити зад очите му, че имам чувството сякаш гледам непознат, а не човека, когото познавам най-добре на този свят.
— Ако не се откажеш от скъпоценните си камъни, ти си заплаха за всички ни — опитвам се да говоря с равен глас, докато се насилвам да произнеса най-тежките думи, изричани от мен — ще трябва да си тръгнеш.
Шокът и нараняването продължават само миг, преди да ги прикрие отново зад спокойното си изражение. Той кимва.