Повелителката на дима

Ерик вече ме чака, когато се измъквам през вратата и я затварям тихо зад себе си.

Облегнал се е на отсрещната стена с ръце, кръстосани на гърдите. Той все още не се чувства комфортно в своите горакски дрехи, но аз не мога да спра да мисля, че изглежда по-добре в тях, отколкото в зле прилягащия му каловаксийски костюм.

— Не можем ли да правим това през деня — пита ме той, щом ме вижда. — Не можеш да ме убедиш, че не си изтощена, аз поне поспах предишната нощ. Ти изобщо не мигна.

Едва когато го казва, осъзнавам, че е прав. С всичко, което се случи през последните два дни, сънят е последното нещо, което ми идва наум.

— Добре съм — отвръщам. — Утре ще спя до късно. Крал Етристо ми разреши да посещавам Сьорен, когато пожелая, тъй като той е все още мой съветник, но се притеснявам, че ако го направя през деня, докато кралят е буден, той ще намери начин да ме спре.

Ерик се засмива.

— Бих искал да видя как ще го направи — казва той. — Ти не си каквато беше в Астрея, не позволяваш на никого да ти казва какво да правиш тук, дори на своите приятели.

Вдигам рамене и тръгвам към движещата се платформа. Той бързо влиза в крачка с мен.

— Винаги взимам под внимание техните мнения. Но когато става въпрос за Сьорен, те са предубедени. Те го толерират и ми се струва, че дори го харесват до известна степен, но в крайна сметка той е каловаксиец. И те му нямат доверие.

— А ти защо му се доверяваш? — пита Ерик.

Това е въпрос, който съм си задавала безброй пъти, без да стигна до точен отговор. И този път не е по-различно, но се опитвам да отговоря.

— Сьорен ме обича. Или поне си мисли, че ме обича. Навярно все още ме бърка с Тора, но това няма значение, защото неговите намерения са подхранвани от това чувство — обяснявам му аз. — Не ме разбирай погрешно, омразата към баща му е истинска, вината, която изпитва към берсерките, е истинска, убежденията му са истински — замислям се за малко. — Но също така знам къде стои той. Знам какво иска и знам какво точно нека от мен. По тази причина му вярвам повече, отколкото на крал Етристо или на когото и да е от кандидатите. Имам му повече доверие, отколкото на Драгонсбейн дори.

Ерик обмисля думите ми за момент.

— Повече, отколкото вярваш на мен?

Поглеждам встрани.

— Да — признавам си. — Имам доверие в намеренията ти, Ерик. Но аз все още не знам какво се надяваш да постигнеш тук и докато това е така, ти за мен си оставаш загадка.

— Харесва ми да съм загадка — подхилва се той и ме кара да се разсмея.

Дръпваме звънеца за движещата се платформа и Ерик се обляга тежко на отсрещната стена, докато чакаме, нищо, че тя ще дойде след малко. Има вид на човек, който се кани да зададе въпрос, но не знае как. Не съм свикнала да виждам у Ерик такава демонстрация на несигурност, защото той обикновено прикрива съмненията си с пластове фалшиво перчене.