Повелителката на дима

Саможертва

Ездата назад към столицата е по-трудна, отколкото на идване. Слънцето е високо в небето и прежуря така силно, че чувствам как кожата ми изгаря дори през дрехите. Налага ни се да спрем на половината път под оскъдната сянка на група заоблени каменни блокове. Артемизия използва своята дарба да струи вода за всеки от нас, за да се напием, но дори нейните сили отслабват в сухата жега и тя се задъхва от усилието. Сяда и се обляга на един от каменните блокове.

— Трябват ми само няколко минути — казва тя, но едва успява да довърши изречението и задрямва.

Решаваме и ние да си починем на сянка и да я събудим след половин час. Думите на Мина все още ме преследват и аз се възползвам от възможността, за да последвам Блейз, когато той отива да нагледа конете, макар идеята да напусна сянката да ми е почти непоносима.

— Имаш ли нужда от някаква помощ? — питам го, докато той дава на конете от последната вода за пиене.

— Не, оправих се — казва той, без да ме поглежда. — Трябва да стоиш на сянка.

— Намерих един човек в лагера — думите ми бързат да излязат, преди да мога да ги спра. — Този човек е изучавал мините и магията в тях.

Той ме поглежда, а веждите му образуват бръчка.

— Каза ли за мен?

— Не — излъгвам. — Питах само за Кресцентия, както се бяхме уговорили.

Блейз кимва, макар очите му да гледат все още тревожно.

— И?

Разказвам му за Мина и за теориите за боговете и мините, които тя и Сандрин споделят. Разказвам му за врящата вода и какво означава тя, за това, че не е съвсем луд от мините и че ако стои спокоен и не използва силата си, може да си остане така. Казвам му, че не е първият, имало е и други, но те са се изтощили до смърт. Блейз стои тихо, докато говоря, като прокарва ръцете си по гърбовете на всеки от конете, за да разнесе излишната вода и да ги охлади.

Поставям ръка върху неговата и леко я стискам, като се усмихвам толкова широко, че ме заболява лицето.

— Единственото, което трябва да направиш, е да се въздържаш да използваш дарбата си — обяснявам му аз. — Всичко ще е наред. Ще преодолееш това.

Но, изглежда, Блейз не споделя моето облекчение. Напротив, крайчетата на устата му се извиват надолу и той избягва да ме погледне. Търся с очи гривната, която му дадох — онази, която откраднах от Крес, със стотиците мънички земни скъпоценни камъни, но не я намирам.

— Къде е гривната?

Той бръква в джоба на панталоните си и я изважда. В ярката светлина на следобедното слънце кафявите камъчета греят.

— Не бива да я носиш повече — казвам му аз. — Тя добавя още сила към твоята. Ерик ми каза, че когато са пращали берсерките в бой, са им давали по един скъпоценен камък, за „да ги докарат до ръба“. Преди не го разбирах, но сега мисля, че наистина знам за какво са го правили.

Приближавам се, за да я взема от него, но той ме спира и ръката му обвива китката ми.