Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Пистата с препятствия, която началникът на конюшнята ми издигна в парка, беше готова, така че пристъпих към тренировките по скокове. Скоро малкото коне, които бяхме довели, се оказаха недостатъчни и поръчах нови. С един от новите коне се случи нещастие, което предизвика вълнение чак до Виена.
В мига на инцидента усетих само тласък, който ме изхвърли от седлото, загубих ориентация и след силен удар в тила изпаднах в безсъзнание.
Когато отново отворих очи, видях надвесени над мен угрижени лица. По бузите на графиня Фестетикс дори се стичаха сълзи. Безкрайно се учудих да видя така развълнувана и отчаяна точно моята спокойна и мила Мария.
– Какво е станало? – попитах. – Къде съм?
В този момент дотърча доктор Видерхофер, развял полите на жакета си, и изпадна в паника, задето нямах спомен за падането и дори къде се намирам.
В съзнанието ми проблеснаха спомените за „Бедлъм" и другите психиатрични клиники, които бях посетила напоследък.
– Ще се превърна ли в кретен, докторе? – единствената ми тревога беше за бедничкия ми Франц Йозеф. – Моля, не съобщавайте на императора.
Силното сътресение на главата ми бе последвано от нощ, изпълнена с ужасни болки. Лекарят се опитваше да ги облекчи с торбички лед и с компреси, ала на мен ми беше толкова зле, че непрекъснато ме избиваше на повръщане. По-късно Мария ми каза, че в отчаянието си лекарят мислел дори да пожертва косата ми, за да стане по-леко на главата. За щастие това не се наложи. След няколко дни покой дори се почувствах способна да отговоря на тревожните писма на императора.
„Какво бих правил на този свят без теб, добрия ангел на моя живот", загрижено пишеше той.
Съпругът ми рискува дори да влезе в конфликт с външния си министър, като настоя – независимо от тежката политическа ситуация – да ме посети незабавно. Но последвалата телеграма своевременно предотврати евентуалния дипломатически хаос. Известих императора, че съжалявам, задето съм го изплашила така. В крайна сметка аз бях ездачка и някакво си глупаво падане нямаше да ми отнеме нито смелостта, нито спортните ми способности. Придворният лекар, когото загриженият император изпрати, се убеди със собствените си очи.
Доктор Видерхофер ми забрани всякакви тренировки през следващите дни. Изведнъж „Састо" опустя и ми опротивя. Разпоредих да се връщаме, а през това време виенските вестници усилено спекулираха около „конните похождения на императрицата". Критично настроените журналисти бичуваха конния спорт като скъпо струващо развлечение на дворянството. Той не подобавал на една императрица, която принадлежи на целия народ, пишеха те. Свих рамене – пак бях разбунила духовете във Виена.
– Жалко, че дойдох на себе си, в противен случай щяха да съчинят некролога ми и най-после да ме оставят на мира – казах на Мария, а тя ужасено се прекръсти.
– Опазил ни Бог, Ваше Императорско Височество! Не бива да говорите така. Дори на шега.
Спестих си отговора и отново се заех с писмото на императора, което съдържаше не само тази новина, но и молбата на връщане да мина през Париж. Вероятно предполагаше, че няма да се осмеля да отхвърля идеята му, след като бях предизвикала такава паника.
В Париж се постарах да огранича до минимум официалните срещи. Нямах намерение да си бъбря с президента на Френската република, маршал Мак Маон45 , нито да давам приеми или да ходя в Операта, за да ме зяпат. Вместо това разгледах града и „Лувъра" пеша. За ужас на Мария прекосих Булонския лес на кон и със задоволство констатирах, че главата вече не ме боли и при най-бърз галоп. Наистина ли бяха очаквали, че никога вече няма да яздя? Толкова ли малко ме познаваха?
На връщане спрях при Гизела в Мюнхен. Новините за последните събития ме бяха изпреварили и дъщеря ми изрази неодобрението си хладно и нетърпящо възражение, досущ като покойната си баба. Не й харесваше нито падането в „Састо", нито поведението ми в Париж. Не защото ме обичаше, а защото се опасяваше, че щяха да й припишат държането на собствената й майка, тя настоятелно ме помоли:
– Наистина не бива да яздите повече, майко! – прозвуча ми не като моя дъщеря, а като гувернантката на Валерия, англичанката мис Трокмортън, на която бях посочила вратата, защото възпитаваше напълно погрешно любимата ми малка дъщеря.