Императрица Сиси
- Автор: Шустер Габи
- Язык: болгарский
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Императрица Сиси». Краткое содержание книги:
Императорът никога не си направи труда да провери как процедирам с парите си и вероятно щеше да се изненада, ако разбереше колко успешно нарастваха депозитите ми през следващите години.
Малко отмъстително обаче разпоредих новите ми коне да бъдат платени от имперската хазна. Исках да бъдат най-добрите, каквито могат да се намерят в Австрия и в Унгария. Нямаше да се изправя пред критичния поглед на спортните ми приятели, докато не овладеех нещата до съвършенство. Собствените ми изисквания към качеството бяха толкова високи, че следващата година се въздържах от пътуване до Англия, защото въпреки интензивните ми усилия все още не бях постигнала съвършенство.
Вече бях добила вкус към морските бани и към крайбрежието на Ламанша, затова реших да замина за един морски курорт в Нормандия. Моят управител избра това да бъде „Састо ле Мокондюи" – обикновен замък с огромен парк, сякаш създаден за английски препятствия и несмущавани тренировки по езда. Оказах се напълно неподготвена обаче за възраженията на императора срещу това пътуване.
– Отношенията ни с Франция не са от най-добрите, Сиси – загрижено отбеляза той. – Във Франция проявяват търпимост към анархистите, може да се озовеш в опасност. Освен това в Берлин няма да погледнат с добро око, ако императрицата на Австрия прекара почивката си в Нормандия.
– Ама моля ти се, Франци – възмутих се аз. – Какво го засяга кайзера в Берлин къде ще си карам почивката? „Састо" се намира на усамотено място край морето, наоколо няма нищо освен няколко селца. Всеки анархист би привлякъл вниманието като бяла врана. Освен това наистина имам достатъчно народ около себе си, така че нищо не може да се случи.
Императорът отстъпи и в последния ден на юли 1875 година личният ми влак спря във Фекан. Още с пристигането си трябваше да се замисля, защото никой не беше взел под внимание желанието ми за дискретност. Гарата беше затворена специално заради мен, каретите чакаха, огромно множество любопитни французи ни оглеждаха до насита.
Другарчето в игрите на Валерия, черното като въглен мавърче Рустимо, което ми бе подарил шахът на Персия, събуди огромен интерес, както и керванът на домакинството ми. Той включваше унгарска майсторка на супи, сладкари, готвачи, помощници в кухнята, камериерки, перачки и слуги. Наред с персонала на конюшните, нает за да се грижи за чистокръвните коне, които водехме от Виена и които командваше моят управител, имаше и официална императорска свита: церемониалмайстор, придворни дами, камериери, лекар, свещеник, секретар, ковчежник и още много други. Цялата досадна тълпа, без която една императрица на Дунавската монархия не можеше да диша, поне според мнението на виенската дворцова канцелария.
Всеки ден в „Састо" трябваше да бъдат нахранени седемдесет и двама души, при което моят дял вероятно изискваше най-малките усилия. Сутрин обикновено се задоволявах с чаша кафе или чай и с парченце кейк. През деня хапвах най-много едно рохко яйце, малко бульон, прясно изцедени сокове или хладко прясно мляко. Валерия обаче обичаше шедьоврите на императорския сладкар, както и виенските бонбони, които й правеше и които тя щедро споделяше с другите деца.
Тя бе пораснала и вече беше мило момиченце, което непрекъснато мъкнеше бохемската си кукла и много ме радваше. Колкото повече растеше, толкова повече откривах известна прилика с Гизела, ала чертите на Валерия за щастие бяха по-фини, а фигурата й – по-изящна. Тя притежаваше най-очарователната усмивка и когато ме даряваше с нея, чак сърцето ме заболяваше от майчина обич. Тя беше слънцето в моя живот.
Дните ни в „Састо" влизаха в приятен, редовен ритъм, макар че отначало времето не беше особено подходящо за морски бани. Освен това се дразнех да деля с толкова много други хора плажа на скалистия залив „Пти Дал", където ми бяха построили малка баня. Затова пък красивият пейзаж приканваше към дълги разходки с кон, ала неприязнените реакции на местните скоро ми развалиха удоволствието. Селяните и рибарите не обичаха благородниците. За тях ездачите бяха аристократични дразнители, които те сподиряха с ругатни и буци пръст.
Тези хора не подозираха, че аз по принцип бях на тяхна страна. Щедро заплащах за щетите, нанесени след моите разходки с кон, и постоянно дарявах пари за бедните от околните общини и за изпаднали в беда рибари. Проявявах разбиране към възмущението на народа от монархията и аристокрацията. Съзирах заплашителните облаци на хоризонта на нашия живот, чието съществуване Франц Йозеф така упорито отричаше. Може би защото никога не четеше нищо друго освен своите книжа и нареждаше на тайната си полиция да изгаря бунтарските писания, които вероятно биха го разтърсили.