Отдел Убийства: Илюзия за грях

С това убеждение тя можеше да си избере само един път — да работи като коректорка. И Зоя избра тази професия. За нея не се искаше висше образование, трябваше само да е достатъчно грамотна, а Бог щедро я бе дарил с такива качества. И така, тя от двайсет години работеше като коректорка, отначало в голямо московско издателство, после в дебело научно списание, където особено ценяха способността й бързо да запаметява правописа на специалните термини. Неотдавна това научно издание бе закрито и в момента Зоя изчиташе коректурите на един популярен седмичен вестник. Тя се отказа от спорта веднага след като завърши училище, тъй като не смяташе да става шампионка, а потребността й от отдушник бе изчезнала: в издателството се държаха с нея особено добре и постоянно я хвалеха, високо оценявайки качеството и експедитивността на работата й. Но травмата, получена в училище, по-точно през последните четири години и половина от нейния ученически живот, бе дала сериозно отражение върху Зоя Смирягина. Невръстната спортистка се превърна в свита и плаха млада жена, която приемаше всяка добра дума по свой адрес като незаслужена милост от страна на околните.

Дори мъжете не правеха опити да я ухажват, до такава степен бе затворена Зоя. Тя не смееше да гледа хората в очите и да се усмихва излишно, а да поддържа разговор или да се пошегува беше направо изключено. И по този начин тя сама се обрече на самота. И може би щеше да доживее така до дълбока старост, ако един прекрасен ден не се появи Валерий Василиевич Волохов, чиято статия за проблемите на лазерната терапия при заболявания на кръвта трябваше да излезе в същото дебело списание, където по това време още работеше Зоя.

Но нито свитостта, нито ниското самочувствие виждаше Александър Ташков в младата жена. Той виждаше в нея предишната Зоя, в която някога по детски беше влюбен — стройна, красива и нежна. Чертите на лицето й си бяха същите, каквито ги помнеше, само бяха станали някак по-изтънчени и зрели. Когато се срещнаха в института, където работеше Волохов, Ташков си записа телефонния й номер и се уговори с нея да се видят същата вечер. Естествено, той вече знаеше, че Зоя идва на преглед точно при доктор Волохов, и се мъчеше да си внуши, че срещата им ще има чисто делови, макар и привидно приятелски характер. Но дълбоко в себе си чувстваше, че не е така. Може би не случайно остана неженен до тази възраст. И не алчността на жените или по-точно не само тя бе причината за това. Всъщност, без сам да го съзнава, той бе търсил жена като Зоя.

И на път за срещата в осем часа при станцията на метрото „Цветной булвар“ той купи огромен букет от някакви особено красиви, изящно опаковани цветя, чието название не знаеше. Купи ги, защото му се сториха много изискани и необикновени. Зоя дойде точно на минутата, което особено го трогна. Ташков я хвана под ръка и я поведе по булеварда.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че отново се видяхме — искрено каза той, вдъхвайки крадешком аромата на парфюма й. Хубав и скъп парфюм, веднага го разбра.

— И аз — тихо отвърна Зоя. — Разкажи ми за себе си, как живееш, с какво се занимаваш?