Краля демон [bg]

Върба приготви и за Хан риза от еленова кожа, осеяна с мъниста и избродирана със символите на самотния ловец. Младежът ѝ благодари смутено, а тя му се усмихна и поклати глава.

— Не, аз ти благодаря, задето си приятел на Жарава. Ще си му нужен през идните дни.

Хан примига насреща ѝ.

— Какво ще…?

Тя отново поклати глава.

— Ще видиш. — Обърна му гръб и седна пред тъкачния стан, сякаш не беше денят на големия пир.

Жарава обаче не се връщаше.

— Да го потърся ли? — предложи Хан. Вече не издържаше на напрежението и искаше да е полезен с нещо.

— Сам ще се прибере. — Върба продължи да прехвърля совалката от ръка към ръка. — Няма друг избор.

Тържеството започна в късния следобед. Дългите маси се огъваха под тежестта на пълните чинии и купи, а кучетата ги обикаляха с надежда. Хан обаче нямаше очаквания голям апетит, навярно защото се хранеше сам. Всичките му приятели бяха заели почетните си места, готови да посрещнат бъдещето си.

Най-накрая, в последния възможен момент, Жарава се появи в лагера, оклюмал и мърляв, сякаш три нощи беше спал на земята.

Върба му подаде безмълвно леген с вода, той си изплакна главата и лицето и изтърка мръсотията с кърпа. После с резки, яростни движения се облече за церемонията, без да обръща внимание на новите си дрехи.

Хан отвори уста да каже нещо, но гласът умря в гърлото му. Поведението на Жарава го дразнеше. Толкова му завиждаше за мястото в света и церемонията, на която щяха да му окажат специално внимание. Каквото и призвание да му беше избрано, трябваше да го приеме. Хан си мечтаеше някой да го посъветва какво да прави с живота си.

Дойде време да тръгват. Поеха по пътеката към открития храм. Факлите вече горяха, независимо че беше най-дългият ден в годината и светлината му още дълго щеше да се задържи в нощното небе. Нежен ветрец галеше кожата на Хан; носеше се дъх на нощни лилии и обещание за кратко планинско лято.

Стигнаха до храма. Жарава ги остави и се присъедини към другите младежи в Поклонническата шатра. Върба пък се нареди сред старейшините пред храма. Възрастните носеха церемониалните одежди — свидетелство за призванията им, и пъстротата им образуваше същинска цветна градина. Хан седеше на земята заедно с по-малките членове на клановете и се чувстваше глупаво, свил дългите си крака, за да не пречат.

Старейшините от двата лагера откриха церемонията с тържествени речи. Хан разпозна Авърил Демонаи и едва устоя на желанието си да се скрие в гората. За последно видя търговеца по време на катастрофалната случка в храма на Южен мост, когато отвлече Ребека и хукна към Вехтошарника.