Краля демон [bg]

Лушъс се закашля и се изхрачи на пода, както често правят старчоците.

— Май не е зле да се дигнеш на юг, към Мечо гърло или Уе’енхавен. Или на изток към Варовикови чукари и да си хванеш работа на пристанището. Там ще е по-безопасно.

— Е — Хан заопипва отново сребърните си гривни. — Мислех си за Ардън или Тамрон. Не са много далеч. От време на време ще мога да прескачам до мама и Мари.

— Там се води война, момко, в случай че не си чул.

— Мислех да постъпя в армията — сподели Хан последното си хрумване.

Лушъс тресна чашата на масата.

— В армията? В армията? Що за глупава прищявка?

Хан не очакваше подобна реакция от Лушъс, който обикновено беше крайно безучастен.

— Е, дават добри пари, а и няма нужда от чиракуване или учене, или…

— Ама нали и ти си учен бе, момко! Достатъчно учен да се досетиш колко неподходящ е войниклъкът за теб. Изяде ме съвестта да се тюхкам, че заради мен са те убили. Животът на войниците е евтин в наши дни. Да беше офицер, поне някакъв шанс щеше да имаш.

— Офицерите идват от академиите — уточни Хан. — Аз нямам пари за такива неща. Мислех да спестя малко пари от войнишката заплата и с тях да се запиша в академията.

— Много умно — изкоментира саркастично Лушъс. — Да не очакваш в Уийн да те приемат еднокрак? Или слепок като мен? С изгорели от отровите на ардънския принц бели дробове? Като баща си ли искаш да свършиш?

— Прав си, Лушъс. Имам много други варианти — съгласи се Хан. Чудеше се защо напоследък всички бяха започнали да му четат конско. — Но на кой да се спра? Да събирам парцали от кофите за боклук ли? Да продължа да чистя конюшни ли? Или да стана жиголо — падат добри пари, а и дрехите са…

— Джемсън няма ли да те вземе за проповедник? — прекъсна го Лушъс.

Откъде знае за Джемсън?

— Е, няма да положа обет, ако това имаш предвид. Пък и си отрязах пътя за там — добави той, замисляйки се за ефрейтор Бърн и за зелените очи на Ребека, които имаха силата да го приковат към стената. Тези събития като че ли се бяха случили преди цяла вечност, но бе готов да се обзаложи, че никой не ги е забравил.

Двамата се умълчаха, всеки потънал в собствените си мисли.

— Странно е как така не са те погнали още — обади се по някое време Лушъс. — Баяр.

— Нищо чудно вещерската дрънкулка да не е толкова ценна, колкото смяташе ти — предположи Хан. Лушъс сбърчи чело и поклати глава, а Хан добави: — Или пък не знаят кой съм.

— Хмммф. Е, да се надяваме на това, момко — рече Лушъс. — Да се надяваме на това.