Любов по време на холера
- Автор: Маркес Габриэль Гарсия
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тамара Такова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любов по време на холера». Краткое содержание книги:
Въпреки това, когато вече го смяташе изличен от паметта си, той отново й се яви откъдето най-малко очакваше, превърнат в призрак на носталгията й. Вече бе усетила първия полъх на старостта, когато взе да изпитва и чувството, че нещо непоправимо се е случило в живота й, всеки път като чуеше да гърми преди дъжд. Това беше неизлечимата рана от самотната гръмотевица, прокънтявала из камънаците всеки октомврийски ден точно в три часа следобед в планината Вилянуева, а споменът за нея почваше да й изглежда все по-скорошен с напредването на годините. Докато новите спомени се объркваха в паметта й само след няколко дни, то спомените от прословутото пътуване из родния край на братовчедката Илдебранда ставаха тъй живи, сякаш бяха от вчера, с извратената яснота на носталгията. Спомняше си планинското селце Манауре, единствената му права и зелена улица, птиците, предвестници на добра съдба, къщата на ужасите, където се събуждаше посред нощ, плувнала в непресъхващите сълзи на Петра Моралес, умряла от любов преди много години в същото легло, в което спеше тя. Спомняше си вкуса на тогавашната гуаяба, който никога повече не бе откривала, предзнаменованията — толкова силни, че шушненето им можеше да се сбърка с шепота на дъжда, виждаше отново топазените следобеди в Сан Хуан дел Сесар, когато излизаше на разходка със свитата оживени братовчедки и стискаше зъби да не й изскочи сърцето, като наближаваха телеграфната станция. Продаде набързо бащината си къща, защото вече не можеше да понася мъката по юношеството, гледката на запустялата градина пред балкона, пророческия аромат на гардениите в горещите нощи, уплашения си израз от портрета й на старинна дама от оня съдбовен за нея февруарски следобед; и докъдето и да се върнеше паметта й в онези времена, тя все се натъкваше на спомени за Флорентино Ариса. Но беше достатъчно благоразумна, за да си даде сметка, че не са любовни спомени, нито пък разкаяние, а образът на някакво неудовлетворение, което оставяше по лицето й следи от сълзи. Без да знае, тя бе заплашена от същия оня капан на съжалението, погубил много от нищо неподозиращите жертви на Флорентино Ариса.
Вкопчи се за съпруга си. И тъкмо по времето, когато той най-много се нуждаеше от нея, защото с десет години неизгодна преднина бе почнал да се лута сам сред мъглите на старостта и с още по-голямата несгода, че е мъж и по-слаб. Вече толкова се познаваха един друг, че още преди да навършат тридесет години брачен живот, те бяха сякаш едно и също, разделено на две същество, и се сконфузваха, задето много често си отгатваха мислите, без да искат, или пред хора изпадаха в смешното положение единият да изрече това, което другият току-що се е канел да каже. Заедно бяха преодолели ежедневните разногласия, мигновените омрази, дребнавостите и лъжливото блаженство от съпружеското съзаклятие. През този период те се обичаха най-добре, без бързане и прекаляване, като и двамата съзнаваха и бяха благодарни за невероятните си победи над превратностите на съдбата. Животът им бе отредил и занапред нови смъртни изпитания, разбира се, но вече нямаше значение: те бяха доплували до отвъдния бряг.
За празниците по случай настъпването на новия век бе съставена модерна програма от обществени прояви, сред които най-значителна беше първото пътуване с въздушен балон, плод на неизчерпаемата инициативност на доктор Хувенал Урбино. Половината град се стече на площад Арсенал, за да наблюдава издигането на огромния тафтен балон с цветовете на националното знаме, който отнесе първата въздушна поща до Сан Хуан де ла Сиенага, отстоящ на тридесет левги североизточно по права линия. Доктор Хувенал Урбино и съпругата му, които бяха изпитали вълнението от полета по време на Световното изложение в Париж, се качиха първи в ракитовия кош заедно с инженера и още шест души почетни гости. Носеха писмо от областния губернатор до градските власти на Сап Хуан де ла Сиенага, в което бе документирано за историята, че това е първата поща, пренесена по въздуха. Един репортер от вестник „Диарио дел Комерсио“ попита доктор Хувенал Урбино какви биха били последните му думи, ако загине в предстоящото пътешествие, и той, без изобщо да се замисли, даде отговора си, който щеше да му спечели толкова хули.
— Според мен — каза той — деветнадесети век си отива за целия свят освен за нас.