Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Приготвих си чисти листове, номерирах ги, очертах полетата и в насрочения 13,00 на 22 септември влязох в същия онзи полусалон с кариатидите. А там въздухът беше вече гъст от тяхното дишане, от цигарите им, от дневното електричество, опразнените чаени чаши и пепелта, разсипана по полировката на масата — бяха заседавали вече два часа преди идването ми. Не бяха всичките четирийсет и двама: за Шолохов беше унизително да пристига; за Леонов — хлъзгаво пред потомците, той разчиташе на посмъртност. Нямаше ги хапливия Чаковски (може би също от предпазливост) и яростния Грибачов. Но над трийсет секретари се бяха събрали и трите стенографки заеха масичката си. Аз сдържано кимнах към едната и другата посока и си затърсих място. Само едно беше останало свободно. И то се оказа до Твардовски. След като изслушах търпеливо Фединовия увод (Изложението на секретариата [4]), долових онова петсекундно запъване, когато той си преглъщаше слюнката, докато се канеше да даде думата на някого, и с благ гласец помолих:
— Константин Александрович! Ще ми позволите ли да кажа две думи по въпроса, който обсъждаме?
Не заявление! Не декларация! Само две безобидни думи! — и то по въпроса, който обсъждаме… Колко важно беше да ги отскубна! Помолих толкова невинно — Федин галантно ми разреши.
И тогава тържествено станах, разгърнах папката си, извадих машинописния лист и с непроницаемо лице, а с глас, който декламира към историята, им тряснах първата си декларация, отклоняваща „Пирът на победителите“, — но не с разкаяние, а триумфално, обвинявайки ги всичките в дългогодишно предателство спрямо народа!!!
После разбрах: те отдавна си имали разписание кой след кого и как ще започне да ме кълве. Вече се бяха строили в бойни редици, но преди условния им знак — изстрелях по тях залп от сто четирийсет и четири оръдия и сред кълбата дим скромно си седнах (след като дадох препис от декларацията през рамо на стенографките).
Седях, готов да записвам, а те кой знае защо не вземаха думата. Бях избил от ръцете им всичко главно — съсипването на „Пирът на победителите“. Разшаваха се, взеха да идват на себе си и Корнейчук ми подхвърли въпрос.
— Не съм ученик, та да скачам на всеки въпрос — отговорих му аз. — В края на краищата нали и аз ще се изкажа?!
Но ето че ми задават втори въпрос! трети! Намериха формата: сега ще ме объркат и зашеметят с въпроси, ще ме превърнат в обвиняем! Това те го умеят, тарикатите!
Аз не приемам: нали все пак ще направя изказване.
Аха, хванаха се на въдицата! Те се сливат в глъчка — в (ропот — във вой: „Секретариатът не може да започне да обсъжда без вашите отговори.“ — „Можете изобщо да откажете да разговаряте, но го заявете!“
Разбъркани са и нашите стройни редици, тези хора смачват и моя план за боя — откъде ще взема безпристрастност да записвам?! Но нали сте бездарници, бездарници! — предварително ви знаех въпросите. На всички ваши устни въпроси предварително разполагах с подробно изложени писмени отговори. Жал ми е само за едно: че ще трябва да разкъсам речта си на парченца и да ви налагам с тия парченца.
Ставам, изваждам листовете си и вече не с исторически-фаталистичен, а с все по-освободен глас на драматичен актьор им чета готовите си отговори.
И ги подавам на стенографките.
Те са смаяни. Вероятно през 35-те години на гнъсния им съюз това е първият такъв случай. Но напират резервите, вторият ешелон, напират дяволските изчадия! И ми се задават още три въпроса.
Да опустеете дано, кога да ви записвам? Добре е, че всичките ми отговори са готови. Ставам и грабвам следващите листове. И вече по-свободно и все по-изчерпателно, лично аз, определяйки границите на боя, вече не толкова на техните въпроси, колкото според моя план, ги погвам по цялото Бородинско поле чак до най-отдалечените редути.
И — тишина, разсеяност, смут, неопределеност настават в пространството. И откъм фланга се задават нечии редици, но това не са съвсем врагове, те са полунаши. Изказват се Салински и Симонов, те, макар и да не са съвсем за нас, все пак са поне за „Раковата“. Врагът е смутен, никой не иска думата и вече няма въпроси. Ама какво е това? Да не би да е победа? С тежките драгуни Твардовски започва да се рее и да препуска из полето: тогава вземаме решение! Печатаме „Болницата“! и незабавно откъс в „Литгазета“! нали приехме комюнике, къде е комюникето, Воронков?