Авантюристката

— Вино, мосю?

Присъствието на двамата млади мъже не беше напразно. От гнева и разочарованието, изписано на лицето на Туше, стана ясно, че той го разбира не по-зле от Сирен. Той учтиво се поклони на Сирен, като погледът му не се отмести от лицето й:

— Благодаря, но не мога да остана. Ще предам отговора ви, мадмоазел, на заинтересованата личност. Може би ще трябва да го обсъдим пак.

— Колкото до мен, мога да ви уверя, че няма да съм ви от полза.

— Ще видим — произнесе той и се обърна.

Арман бързо отиде да вземе шапката, пелерината и бастуна на Туше и отвори вратата. Туше се стрелна. Стъпките му за момент се чуха по стълбите, после се загубиха в шума на дъжда.

Сирен въздъхна с облекчение, после се обърна към двамата мъже и каза малко грубо:

— Вие двамата ще ми кажете ли какво точно правите тук?

Гастон и Арман бяха дочули достатъчно, за да разберат какво става, но искаха подробности. Сирен им обясни колкото можеше по-просто и изрази дълбокото си облекчение, че ги е видяла. Арман беше забелязал Туше от прага, когато си бе тръгнал преди малко. Първо си помислил, че просто се е скрил от дъжда, после го видял да се втурва към къщата. Не можел да реши какво трябва да направи. Но видял Гастон. Той го спрял и му разказал за посетителя на Сирен. Решили, че ще е по-добре да оставят Туше да каже каквото има, преди да се появят. Марта ги видяла да стоят под дъжда, после ги беше поканила в кухнята.

Арман и Гастон се съгласиха, че това искане я обижда, но не можеха да се разберат какво трябва да се направи. Арман смяташе, че трябва да говорят с Туше навън, докато Гастон беше сигурен, че е по-добре въпросът да бъде уреден между Рене и губернатора. Те унищожиха една чиния със сладки и изпиха почти цяла бутилка вино, докато спореха, но не достигнаха почти до нищо. Накрая, когато си тръгнаха с уверения, че я подкрепят, главоболието на Сирен се беше разразило с пълна сила.

Тя ги изпрати до вратата. Навън дъждът удряше косо, набраздявайки сивите локви по улицата. Сирен влезе, взе шала си от канапето и го уви около себе си, после се върна в коридора.

В шума на дъжда имаше нещо успокоително. Тя почувства, че главоболието й започва да отслабва и напрежението да се оттегля от врата й, когато излезе. Влагата на дъжда, проникваш през листата охлаждаше лицето й. Улиците пред нея бяха празни. Къщите стояха настръхнали и мокри от двете й страни, със здраво затворени капаци и врати и малки стълбчета дим, издигащи се от комините. Усети лекия мирис на хляб, който се пече и готвено с лук, мирис на дим и печена риба. Облегна гръб на стената на къщата, вдишвайки дълбоко.

Странно беше, че точно днес и Рене, и мадам Вудрьой й предложиха да замине за Париж. Предложенията им бяха съвсем различни, разбира се, но тя можеше да се попита дали това е случайно. Не можеше да си представи Рене да обсъжда връзката си с нея с жената на губернатора, казвайки й къде и как е направил предложението си. Все пак изглеждаше, че с него всичко е възможно. Тя няма да замине. Не беше осъзнала колко е привързана към тази нова земя, докато двама души не се бяха опитали да я убедят да я напусне. Обичаше нейното плодородие, големите водопади, дивите й места, драстичните промени на времето, дори дъжда. Беше си мислила, че е ограничена в движението си от Бретонови, но това беше нищо в сравнение с ограниченията, на които би била подложена във Франция, където всяко нейно движение и всяка изречена дума щяха да бъдат внимателно наблюдавани. Колко й липсваха Бретонови, нежният Пиер и неукротимият Жан. Молеше се да са в безопасност и да са добре и да имат желания успех в търговията. Надяваше си да не се безпокоят много за нея, толкова, че да забравят да се грижат за себе си.